ШИРИН

Предстоеше ми пътуване до Афганистан и Пакистан, но валидността на жълтия ми паспорт за задължителните ваксини бе изтекла. Веднага отидох при моя близък приятел Николай Николаевич- главен лекар в най-голямата болница в Техеран. Тази болница беше построена от бившия СССР, а и целият  персонал беше от руски  специалисти, поради което беше известна като Руската болница. Оборудването й беше модерно, произведено от  най-добрите световни фирми за производство на медицинска апаратура, а лекарствата  се доставяха от най- известните фармацевтични фирми.

След като му казах за какво става въпрос, Коля веднага заключи:

“Абсолютно никакъв проблем, докато си пием кафето, паспортът ще бъде готов с всичките му данни, подписи и печати.

“Благодаря ти,  но аз отивам в държави, в които все още има огнища от холера и други болести. Не мислиш ли,  че няма да е лошо наистина да бъда ваксиниран?”

“Откровено казано, тези ваксини все още не са толкова сигурни, както се твърди. Освен това, макар и пренебрежително малка да е вероятността, може да предизвикат и странични ефекти. Но щом искаш да те ваксинираме, няма проблем.”, каза Коля и повика старшата сестра, на която обясни за какво става въпрос и тя ме помоли да я последвам в манипулационната. Биха ми ваксините, издадоха ми нов жълт паспорт, сботувах се с Коля и  си тръгнах.

Два-три дни преди да тръгна за Афганистан, забелязах, че очите ми са леко пожълтели, а урината малко е потъмняла.

“Мамка му, какво е това? Да не е някакъв хепатит?”, разтревожих се аз и... пак при Коля.

Той  ме прегледа и като разбра, че не съм закусвал, отидохме в лабораторията, където ми взеха кръв и урина за анализи.

“Да се направят пълни изследвания и искам резултатите в най- кратък срок. Започвайте веднага. Анализите да се направят с пълно предимство.”, строго нареди Коля и ме покани в неговия кабинет.

“Явно е инфекциозен хепатит, но интересно откъде си се заразил. Спомняш ли си нещо по-съществено във връзка с това?”, попита той.

“Нищо особено. Единствено, за ваксинацията при вас.”

Като чу това, Коля веднага нареди да дойде главната сестра и когато тя се появи на вратата, започна направо:

“Я ми кажете Вие, как ваксинирахте този човек? Заразил се е от инфекциозен хепатит. Ако това е станало в болницата, ще уволня цялото отделение начело с Вас.”

Жената пребледня и едва можа да каже:

“Николай Николаевич, всичко беше извършено както трябва, още повече, че ни е добре известно, че той е много близък ваш приятел. Иглите бяха нови, извадихме ги от опаковките, а за него отворихме нова ваксина. Не може да се е заразил при нас.”

“Това, което каза сестрата, е вярно.”, потвърдих аз, защото наистина беше така.

“Тогава, дявол да го вземе, откъде си се заразил?”, недоумяваше той и продължи:

“Съжалявам, но веднага  оставаш в болницата. Сестра, да се настани в най-хубавата стая във ВИП отделението и да му се осигури всичко необходимо.”, даде своите нареждания Коля и отново се обърна към мен:

“Ето ти телефона да се обадиш на жена си, а аз ще изпратя кола да я доведе в болницата да й обясня защо съм те оставил в болницата, да я успокоя, че няма нищо тревожно, както и ако не е закусвала да й направим изследвания още днес, а ако е хапнала нещо, ще ги направим утре.”

“Жена ми замина преди две седмици за София и слава богу. Иначе много щеше да се притесни, пък и като нищо щеше и тя да се зарази.”

Настаниха ме в голяма стая с едно легло, телевизор, радиокасетофон, хладилник, диван, две кресла, красива масичка, телефон, отделна баня с вана, тоалетна и т.н. -  въобще лукс.

Към обяд пристигна Коля с изследванията, придружен от една млада сестра  и още от вратата усмихнато съобщи:

“Както и очаквах, няма нищо тревожно. Има само някои леки отлонения в кръвната картина. Повтарям ти, че при твоя як организъм ще се справим просто за дни. Ето и сестрата носи всички необходими лекарства, последна дума на медицината, доставени от най-реномираните в света фармацевтични фирми. Само ще те помоля стриктно да спазваш нашите указания. Ти разбираш от самодисциплина, така че няма да ти е трудно.”

След това най-подробно обясни на сестрата, която беше дошла с него, носейки табла с лекарства, какво, кога и как да се взема. За по-сигурно накара момичето да запише указанията му и да ги остави на масата в стаята. Взех първите лекарства. След малко влезе  Ирочка(жената на Коля, която също работеше в болницата) и още от вратата започна:

”Как си, миличък? Коля ми обясни всичко и каза, че това е тривиален случай на инфекциозен хепатит, който при твойта физика не може да бъде какъвто и да е проблем. Моля те предварително да казваш на сестрата в отделението какво искаш за ядене, останалото е моя работа. Ето донесох ти и няколко хубави книги да не скучаеш много.”

 “Благодаря ти Ирочка. Мога да ви уверя, че имам вълчи апетит и че наистина не чувствам каквото и да е неразположение. Жалко, че не можем с Коля да гаврътнем по някоя водка”

“А, само това не!”, хорово реагираха те.

“Коля каза, че можеш да се разхождаш в парка на болницата, когато и колкото искаш. За теб специално няма да има никакви ограничения.”

Побъбрихме си тримата, след което те си отидоха. Останах сам и ако кажа, че ми е било добре, значи веднага съм излъгъл. Един млад, преливащ от сила мъж да остане сам в една, макар и хубава стая, не е кой знае какво удоволствие.

След малко ми донесоха обяда. Хареса ми и аз го изядох без остатък.

Прегледах книгите, които ми донесе Ирочка и за моя приятна изненада, видях, че някои от тях са за Втората световна война, каквито аз чета с удоволствие. Веднага взех една и се зачетох. Сестрата дойде да ми премери кръвното и температурата, като записа акуратно резултатите в специалния формуляр. Даде ми съответните лекарства и си отиде.

Късно след обяд дойде Коля, прегледа данните и остана много доволен. Каза, че Ирочка веднага се прибрала в къщи, за да ми приготви любимия ми борш, като предварително се консултирала с него за продуктите, които може да сложи. Каза, че ще се видим по-късно и излезе.

Дойде и Терзи, главният счетоводител на офиса и като разбра, че няма нищо опасно, развърза бездънната си торба от вицове. Естествено, не пропусна да ми разкаже как един от безбройните му братовчеди също бил заразен от инфекциозен хепатит и как жена му се опитала да го изплаши до смърт с тази “коварна” болест, с тайната надежда да разбере къде Агоп е скътал  златото си, но той й казал:

“Много те обичам, но и ти си смъртна, а златото е вечно.”

Когато Терзи си замина, аз се прибрах в стаята си и продължих да чета започнатата вече книга. Вечерта пристигнаха Коля и Ирочка, която носеше борша. Сестрата пък ми донесе разкошна салата и чудесна задушена агнешка плешка. Не чаках да ме канят и се нахвърлих настървено на яденето и за кратко време ометох по-голямата част от него, което силно зарадва присъстващите.

“Ако спазваш режима за лекарствата и през следващите дни имаш същия апетит, хепатитът ще остане само един блед спомен, без каквито и да било последствия. Естествено, за всеки случай, няколко месеца трябва да спазваш известни ограничения. Е, аз не мога да пия колкото теб, но ти обещавам, че за твое здраве тази вечер ще му ударя няколко чашки”, пошегува се накрая  Коля.

“Абе, друго си е човек да си има истински приятели.”, отвърнах без особено вдъхновение. Явно съм предпочитал сам да си ги изпия.

Започнахме да се шегуваме, а и докато Ирочка отново разказа как приготвила “багажа”, който аз бях занесъл при родителите й в Москва, започвайки с една кутия за обувки, но как после, в резултат на непрекъснатото добавяне на нови неща, се е получил огромен денк и как седмица след това Коля й се сърдил, не усетихме кога е станало единайсет часа.

“ Е, време е вече да се измитаме оттук.”, сети се Коля и двамата си заминаха.

На следващата сутрин, след закуската, излязох да се поразходя в парка. По едно време пристигнаха три автомобила, от които слязоха цяла дузина мои хора, предвождани от  Терзи. Донесоха огромни количества плодове и прекрасни сладкиши.

Виждайки, че съм в отлична кондиция, те се успокоиха и ме затрупаха с въпроси, свързани с обратните и вътрешни превози, ремонти и т.н. Донесоха и цяла папка с документи за подпис. Останаха до обяд и накрая ги изгоних да си гледат работата и им забраних да идват вкупом. Все пак някой трябваше да работи.

След вечеря, тримата пациенти от ВИП-а (двама мъже и една жена) се събирахме в една голяма зала, където гледахме телевизия и си говорехме.

Така продължи няколко дена, а на петия Коля, захилен до уши, ми каза, че абсолютно всички показатели вече са напълно в ред и ако сега съм бил отидел някъде на медицински преглед, направо щели да ме изгонят, мислейки, че се подигравам с докторите.

Бях сигурен, че не ми разказва това, за да ме успокои, затова му казах:

“Добре, Коля, щом е така, мога ли утре да напусна болницата?”

“Естествено, че може и аз съм сигурен, че няма да има никакви усложнения, но и ти трябва да ме разбереш. Просто нямам право да освободя човек с инфекциозен хепатит толкова рано. Ще имам големи проблеми при една проверка. По-рано от две седмици престой ми е невъзможно да те изпеша.  Моля те да проявиш разбиране. До голяма степен и ние, медиците, сме си бюрократи. При това ти имаш такъв свободен режим, с какъвто никой в болницата не може да се похвали. В отделението сте само трима души, така че няма и кой да ти досажда.”

“Прието, няма да те насилвам повече, но на четиринадесетия ден още сутринта документите за изписването ми да са готови.”

“Договорено. Важното е, че ти вече си здрав.”, доволен каза той и си тръгна.

На следващия ден към обяд в отделението пристигна една...иранка. Бях виждал вече какви ли не хубавици в Техеран и ми беше ясно, че когато една иранка наистина е хубава, усилията ти да й намериш някакви кусури, са обречени на пълен провал.

Новодошлата беше около 26-28 години, висока, стройна, с коси като въжета, с огромни черни очи, “гайтан” вежди, с дълги “струговани” крака, тънкокръста, с дълга лебедова шия, чаровно лице с фантастична кожа, сочни устни, високо чело и... и...т.н. Почти без грим.  За бюста й въобще не намирам думи.

Тя ни дари с една ослепителна усмивка, при което се показаха и два реда бисерни зъби. И тримата, които бяхме в залата, я гледахме с неподправено възхищение, иначе не можеше и да бъде. Според мен тя пращеше от здраве и аз се чудех що ще в болницата.

“Ширин, или Шюре, както  ми викат близките ми”, най-естествено се представи тя и продължи:

 “Това е мъжът ми, г-н Хусави.”

Чак тогава видях, че тя беше придружена от един мъж на около 35 години, който, отделно погледнато,  изглеждаше много добре, но нейното присъствие до голяма степен го засенчваше. До него стояха два големи куфара.

Главната сестра, която дойде с тях, ги отведе в стаята, съседна на моята. Минути по-късно тя излезе, попита ни имаме ли някакви нужди и си отиде. След около час, Шюре също излезе, следвана от мъжа си. Беше облякла някакъв разкошен пеньоар, горните копчета на който сигурно в бързането беше забравила да закопчае. Но този пропуск доведе до една направо умопомрачителна гледка, особено когато се наведе да седне.

Дойде време за обяд и мъжът й стана да си ходи. Тя го хвана под ръка и притисната към него, излезе да го изпрати.

Към пет часа след обяд, мъжът й отново дойде, носейки два големи пакета. Влязоха в стаята й, но след не повече от час отново бяха при нас.

Вече говорех свободно фарси, така  че не ми беше никакъв проблем да разбера какво си говорят.

“Мила, говорих с главния лекар и той каза, че няма проблем да остана тази нощ при теб.”, каза й той.

“О, скъпи, благодаря ти много, но няма нужда. Чувствам се добре. Ще се видим утре.”, отговори тя усмихнато и тръгна с него да го изпрати.

Ширин се върна след десетина минути и се отправи към свободното до мен кресло.

“Извинете, ще Ви преча ли ако седна тук?”, за мое учудване, въпросът беше зададен на перфектен френски.

“Моля, заповядайте, ще ми бъде приятно.”, също на френски отговорих аз.

“Но Вие говорите отличен френски. Остава да проговорите и на фарси.”, опита се да се пошегува тя.

“Да, колкото и чудно да Ви е, но аз говоря и фарси.”, отговорих аз на персийски.

Така ние изоставихме гледането на един от най-хубавите филми за Джеймс Бонд, който даваха по телевизията и започнахме да си говорим на фарси. И без това дългокраките хубавици около Джеймс Бонд не струваха и лула тютюн в сравнение с нея.

“Виждам, че говорите много добре фарси, но ако нямате нищо против, от време на време ще преминавам на френски, защото съм сигурна, че тук едва ли някой знае този език.”, каза тя на френски.

“Както желаете, но аз лично предпочитам да си усъвършенствам персийския.”

“Бъдете спокоен, обещавам Ви, че с моя помощ така ще го шлифовате, че никой няма да разбере, че не сте персиец. Вие и без това приличате на персиец, но много хубав. Но предварително Ви предупреждавам, че ще бъда безкомпромисна учителка.”, закани се тя, но с такава очарователна усмивка, че...

“Хайдее, какво става тука? Един трениран железен мъж като теб, не бива така евтино да се поддава на подобни провокации.”, наредих си мислено аз и се направих, че не съм чул всичко, което тя каза, но побързах да реагирам.

“Точно такива учителки обичам.”, отбелязах не много протоколно.

По време на разговора се изясни, че тя е от богат род, завършила архитектура в Сорбоната, а мъжът й е известен предприемач.

Бях решил следващия ден да разпитам Коля що за птица е тази жена и защо е в болницата, но реших още сега да я попитам лично.

“Неизвестно как съм се заразил от инфекциозен хепатит, но сега вече всичко е напълно в нормите и не би било проблем още утре да напусна болницата. Но като Ви гледам колко сте жизнена, просто недоумявам защо Вие сте тук?”

“Хубав въпрос, на който не е лесно да се отговори. Депресия, ако това Ви говори нещо. Откъде и как, не мога да Ви обясня. Няма нещо конкретно, което да ми липсва или нещо, което да искам и да не мога да си позволя, но въпреки това...”

“И се трапоса тук, точно когато аз съм в болницата и то точно в същото отделение, дори се настани в съседната стая. Що за съвпадение?”, помислих си доста сериозно.

“И откога е тази депресия?”, попитах я като любопитна бабичка.

“От два месеца. Не че преживявам кой знае какво, но има моменти, когато се чувствам несигурна, друг път самотна, неразбрана, недоволна и от себе си, ако щете. Може би причината е и в това, че в момента не се занимавам с нищо конкретно. Просто нямам ангажименти. Нямам и дете. Не знам.”

Замлъкна за малко, но после продължи:

“Вижте, аз съм интелигентна жена и в началото изобщо не обръщах внимание на това, но след като то не премина, реших да се обърна към лекарите. Препоръчаха ми психиотерапевта на болницата проф. Иван Константинович, но понеже той  се върна завчера от отпуск, затова дойдох сега и приех предложението му да остана известно време в болницата.”, изповяда се тя.

“Добре, не е проблем това да се провери.”, отново си помислих и се обърнах към нея:

“Да стискаме палци бързо да премине всичко. Една толкова красива жена не бива да страда от някакви депресии. Още повече, че вече имам и персонален интерес.

„Така ли? Мога ли да попитам какъв?

„Ами... да речем, че това е ангажимента, който поехте във връзка с шлайфоването на персийския ми.”

“Дано да стане, както казвате. А що се отнася до езика, вече съм Ви обещала. Само трябва да бъдете изключително прилежен.”

“На това можете напълно да разчитате.”

Така започна усъвършенстването на моя персийски. Оказа се, че тя наистина е безкомпромисна учителка и понякога ме караше многократно да повтарям някоя дума, докато напълно изчезваше всякакъв акцент.

Другите вече отидоха да си лягат, а ние продължавахме да си говорим.

По едно време тя ме попита:

“Искате ли да Ви почерпя с едни хубави сладкиши?”

Помислих си, че тя ще донесе сладкишите в залата и веднага отговорих:

“С удоволствие. Да не би Вие да сте ги правили?

“Тук вече ме надценявате. За съжаление, мен не ме бива за такива работи. Досегашните ми опити бяха пълен провал. Но жената, която се грижи за къщата, е истинска майсторка, бих казала ненадмината в сладкишите. Е, да идем да ги опитаме и после ще ми кажете дали Ви харесват.”

Тя стана, отиде до стаята си, отвори вратата и с елегантен жест ме покани да вляза. Отново в главата ми светнаха досадните контролни лампички.

“Ами сега? Все пак това не е Франция, а една мюсюлманска страна, макар и с много свободен режим. В този късен час, насаме в една стая с такава очарователна жена!”

Явно тя разбра колебанието ми и усмихнато каза:

“Спокойно, обещавам, че ще изям само един сладкиш, а не красивия мъж до мен. Не ви е страх, нали?”

“На война като на война.”,  казах си смело и без да отговоря на въпроса й станах  и влязох в стаята.

Това беше една прекрасна стая, подредена безукорно. Ширин взе от един шкаф чудесни порцеланови чинийки и сребърни прибори, след което извади от хладилника някакви сладкиши, каквито до тогава не бях виждал. Наля и натурален портокалов сок в две красиви кристални чаши.

Тя имаше пълно право. Сладкишът беше повече от чудесен.

“Сега ще Ви дам от другия вид. По понятни причини, аз не мога да си позволя да ям много сладкиши. Не че пазя кой знае колко строги диети, но все пак една жена не бива да прекалява с калориите.”

“Е, това зависи от много неща и не на последно място от това колко интензивно се изразходват получените калории.”, изкоментирах „вещо”, макар и не много изискано.

“Така ли, да не би да сте диетолог? Ще ми бъде много интересно да чуя Вашата теория.”, отново се усмихна тя и отиде да донесе сладкиш от другия вид. Когато се наведе да го остави на масата, гърдата й леко се допря до рамото ми.

“Само това не!”, припомних си аз откъс от една песен на Емил Георгиев.

“Не разбрах какво казахте.”, обади се Ширин - явно го бях казал на глас.

“Че такъв сладкиш не съм ял досега, но го казах на моя роден език.”

“Но Вие още не сте го опитали. Хапнете си, не се притеснявайте.”

“Имах предвид сладкиша, който вече изядох.”, смотолевих аз, сащисан от елементарната си грешка.

Вторият сладкиш беше още по-вкусен, или на мен ми се стори така. Тя седеше отсреща ми и се усмихваше. Идеално оформените й гърди надничаха най-коварно от деколтето й и сякаш също ми се усмихваха.

Изядох набързо сладкиша, благодарих най-изискано и след като добавих, че не смея повече да я безпокоя, станах.

“Жалко, толкова ми беше хубаво да си говоря с Вас.”, каза тя и също стана.

На вратата внезапно ме прегърна, целуна ме в устата и ми пожела лека нощ.

“Нищо особено. Какво толкова е станало?”, казах си аз, повече за кураж и побързах да влезна в стаята си.

На сутринта след закуската дойде Коля да ме види и ме попита как съм.

“Нямам никакви оплаквания, но искам да те попитам нещо”

“Казвай!”

“Каква е тази жена, която пристигна вчера?”

“Извинявай, но не съм изненадан от въпроса ти. Да не би нещо да не ти е харесала? Та това е супер жена. Млада, образована, умна, а за физическите й качества аз нямам думи.”

“Това и сам можах да установя. Но за какво е дошла тук?”

“Доколкото знам от проф. Иван Константинович, нашият психотерапевт, има някакви леки депресии, които според него, поне такова му е мнението в момента, не предстатвляват каквато и да е опасност. Според мен, а и според его, те по-скоро са плод на охолния живот, който води и липсата на по-сериозна и интересна за нея ангажираност. Но пък каква жена, а? Истинска богиня. Запозна ли се вече с нея?”

“Да, запознахме се, даже си говорим най-дружески. А кога дойде за първи път в болницата?”

” Преди около месец, но понеже Иван Константинович беше в Москва и се върна оня ден, я приехме днес.”

„Че щом са леки депресии, наложително ли е да бъде в болницата?”

„Не, не е необходимо непременно да е в болницата, но според професора това било за предпочитане, защото тук ще бъде под непрекъснато наблюдение, а се намалява и влиянието на евентуални дразнители. Освен това и тя самата не възразила да остане.”, отговори Коля, а след това добави захилен:”Ей, какъв е този подробен разпит?”

“Няма такова нещо. Просто ми беше интересно да разбера защо е тук.”, отговорих, отклонявайки се доста от истината, след което добавих: “И според мен, ако при нея има някакви леки депресии, каквито аз въобще не съм усетил, то навярно е от безделие.”

“Не можеш да си представиш каква двойка сте с нея.”, продължи да ме подкача Коля.

“Моля те, не ме тласкай в неводомите пътища господни. Ще издържим!”, уверих го аз.

“Добре, но ако наистина издържиш, поне според мен, ще бъде жалко. Не се насилвай за нищо. Това може да  влоши резултатите ти и нищо чудно и теб да започнем да те лекуваме от депресии. Внимавай добре!”, започна да ме подмята нахалникът Коля и добави:

“Просто остави нещата да се развививат на автопилот и каквото излезе, това ще е.”

Той замълча за малко, а после неочаквано  каза:

”А ти знаеш ли, че в случая, може да станеш най-мощния и успешен депресант.”

“Накъде биеш?

“Аз не съм спец по тия неща, но колкото и да е чудно, това наистина е напълно  възможно. “

“И ако това стане, тогава какво?”

“Е, тогава депресиите ще изчезнат яко дим, но могат да настъпят и някои усложнения от друг характер, особено ако тя вземе, че се влюби в теб.”

“Тогава ще ни изхвърлят и двамата с теб. Затова никакво прекрачване на червената черта. Освен това, тя наистина е много интелигентна жена и ще успее правилно да реагира и да спре когато трябва”, опитвах се  да уверявам най-вече себе си.

Когато излязохме от стаята ми се появи Шюре, облечена в непознат досега тоалет. Коля замига на парцали и аз веднага, нали ми беше близък приятел, му се притекох на помощ.

“Това е Ширин, новата здрава болна при нас, а това е най-добрият лекар, доктор на медицинските науки Николай Николаевич.”

“Но ние вече се познаваме.” каза тя, кимна очарователно с глава и му подаде ръка.

“Така е. И знаете ли, няма никакъв спор, че вие двамата сте най-здравите и най-красиви пациенти в болницата и то от нейното създаване.”, издекламира този новоизлюпен шармьор.

“О, благодаря, може и да не е вярно, но това не намалява стойността на комплимента Ви, за което много Ви благодаря.”, каза Ширин и на лицето й се появи познатата ми вече очарователна усмивка.

Коля внезапно се сети, че започват визитациите му и излезе.

“Защо да не се разходим из парка?”, предложих аз.

“Чудесна идея. Тъкмо ще продължим уроците по фарси. Подготвила съм ти много трудна програма.”, за пръв път премина на ти.

Урокът този път си беше чиста граматика. Според нея моят речников фонд бил достатъчно богат и затова никак нямало да бъде излишно да се позанимаваме и с граматиката.

Персийският език има трудна, но много стилна граматика и няма нищо общо например с английския. По-скоро по отношение на граматиката е сходен с българския. Така повече от два часа само граматика - нищо друго. Накрая тя ме погледна възхитена и каза, че аз съм удивителен и изключително концентриран ученик.

“За съжаление, сега трябва да свършваме, защото имам сеанс с професора. Ще се видим на обяд.”, каза тя, махна ми с ръка и тръгна към болницата.

В това време от съседната алея се изсипаха моите хора, които захласнати гледаха след отдалечаващата се Шюре. Направо се бяха побъркали от вида на тази толкова красива жена.

“Шефе, какво беше това видение? Такава жена и по филмите не съм виждал”, пръв се окопити М. Михайлов

“Тази жена е по-хубава и от любимата ми Роми Шнайдер, направо ме побърка”, обади се и Терзи и добави:  “ Дори и в арменския епос не е описана  такава съвършена жена.”

“Абе според мен такива жени е по-добре да ги държат затворени, защото би било за предпочитане  да не можем да ги виждаме. Тази направо ме направи разноглед”, даде своя коментар и Папи, който е висок към метър и петдесет.

“Папи говори глупости. Вие представяте ли си тази чаровна жена да работи при нас в бюрото?”, не се стърпя и Людмил Вапцаров.

“Представям си много добре. Само след два-три дни шефът ще ни върне всички в България.”, правилно отбеляза Мишо.

Не им се скарах. Какво можеше да се очаква от тези млади , с изключение на Терзи (стар мераклия), мъже, преливащи от енергия. Седнахме на две пейки и започнахме нещо като съвещание.

Всички докладваха по отделно: за пристигащите от Европа автомобили, транзитните за Афганистан и Пакистан, за обратните товари, за вътрешните превози в Иран, за престоите, за ремонти и т.н., тривиални, но важни за дейността ни въпроси. След това Терзи започна да разказва  чудесни нови вицове, които бил чул от един негов братовчед - златар в Техеран. Смяхме се до припадък.

Беше минало повече от час и тъкмо да им кажа да си тръгват, от болницата излезе Ширин. Като ни видя, тя се усмихна и махна пак с ръка. Всички млъкнаха, започнатите изречения бяха глътнати по средата, а погледите им сякаш бяха занитени за идващата към нас, с неописуемо красива походка, жена. Когато пристигна, момчетата бяха като експонати от музея на мадам Тюсо. Казах й, че те са част от моите хора, които с удоволствие биха си направили една снимка с нея.

“Браво, шефе, как се сети”, каза Людмил и веднага застана до Шюре.

“Няма никакъв проблем.”, усмихна се тя, а  Терзи веднага застана от другата й страна, подавайки ми  “Яшиката”. С удоволствие снимах захилените им муцуни.

Разделихме се с момчетата и ние с Шюре тръгнахме към отделението - беше време за обяд. Сигурен съм, че моите хубавци не са мръднали, докато не сме изчезнали от погледите им.

“Как мина сеансът при професора?”, попитах малко притеснен.

“Отлично. Каза, че той  самият е учуден от такъв бърз и то положителен резултат, а това ми е едва третият сеанс. Дори ме попита имам ли идея на какво се дължи това.”, радостно рапортува тя и ме погледна някак си особено.

“И какво му отговори ?”

“Нищо, аз и на теб няма да кажа. Нека това си остане моя тайна.”

“Естествено, щом така искаш. Това обаче е толкова хубава новина, че би могла да почерпиш още по едно сладко.”, невинно подхърлих аз.

“Разбира се, и не само сладко. Сладкишите, от които опита снощи, вече дадох на сестрата, но довечера мъжът ми ще донесе съвсем пресни сладки и прекрасни екзотични плодове. Така че, запази място и за тях.”, смеейки се отвърна тя – беше ясно, че е в приповдигнато настроение.

Когато се наобядвахме, вместо да почиваме, както би трябвало да правят всички болни, ние излязохме в парка и отново захапахме граматиката.

След вечеря пристигна мъжът й с два пакета и остана много изненадан от бодрия й вид. Тя весело го посрещна и му каза, че  иска да ни почерпи с това, което е донесъл. Той много се зарадва на предложението и двамата веднага влязоха в стаята й. След няколко минути се появиха отново, носейки от познатите ми чинии от китайски порцелан, пълни с различни сладкиши. Всеки  от присъстващите получи чиния и сребърни прибори. След това мъжът й донесе огромна фруктиера, пълна с най-разнообразни екзотични плодове. Започна весел, непринуден разговор, който продължи повече от час. След това мъжът й се извини, че вече е късно и ние трябва да си почиваме и си тръгна, изпратен от Ширин.

Другите се прибраха по стаите си. Спомних си за разговора ми с Коля, благодарих още веднъж на завърналата се Ширин, пожелах  й лека нощ  и също се прибрах в стаята си. Съблякох се и понеже беше топло, легнах само по слипове. Пуснах си тиха музика и започнах да чета една книга, но четенето нещо не вървеше и аз скоро я оставих. Изгасих лампата и в стаята настъпи полуздрач - през щорите на прозореца проникваше слаба светлина от външното осветление. Опитах  се да заспя, но сънят не идваше. Когато накрая  вече започнах да се унасям, чух, по-скоро усетих, че вратата се отваря. В очертанията й видях Ширин, облечена в някаква ефирна, полупрозрачна дреха. Приличаше на богиня, ако въобще има богини, които са толкова красиви.

“Кога успях да заспя, та и да започна да сънувам?”, помислих си сащисан.

“Спиш ли?”, тихо ме попита тя.

“Да, дори сънувам, че влизаш в стаята ми.”, отговорих автоматично.

“Надявам се това да бъде един хубав сън.”, каза тя, затвори вратата и с едно движение дрехата й се смъкна на пода. Макар и слаба, светлината, проникваща през прозореца, беше достатъчна, за да мога да разгледам това наистина съвършено тяло Знам, че както и да го описвам, ще се получи твърде бледо описание на това, което стоеше пред мен, затова и няма да  се опитвам.

“Не си много любезен. Няма ли да ме поканиш?”, промълви тя. “Като стоя по-дълго време права, започва да ми се вие свят.”

Всеки знае, че когато на някого му се вие свят, може да припадне и затова е най-добре  да се сложи да легне. Скочих като пружина, взех я на ръце и я сложих на леглото. Когато се опитах да се изправя, тя ме притегли в обятията си...

Отново започнаха да припламват контролни лампички в разума ми, но този път, без въобще да мисля повече, решително дръпнах централния шалтер и вече не чувах неизменните: “Да, ама .. ами ако...какво ще стане ако.., помисли добре...това може да е...” и т.н.

Нейните целувки и ласки можеха да съживят и мъртвец, камо ли един атлетически сложен млад мъж в разцвета на силите си. Всякакви задръжки бяха изчезнали. Не бързахме, но и не бездействахме. Във всичко имаше такъв финес и всеотдайност, че всеки опит да се опише, би се провалил, а и защо и за кого да се описва. Това си бяха наши лични преживявания и няма защо да ги обезценяваме, като ги споделяме с други хора, при това с нескопосани описания. Правехме го, защото непреодолимо го искахме, изживявахме го до дъно и започвахме отново. Силата, която ни привличаше, вместо да намалява, се увеличашаше и стигаше върхове, за които вероятно и двамата не сме подозирали. Всеки допир до това изваяно тяло, до тази хладна и гладка като кадифе кожа... Ние потъвахме в безбройните вирове на нашите желания, изплувахме за малко, колкото да разберем, че подобни преживявания могат само да се изживеят, а не да се описват и пак се гмуркахме в тях все по- дълбоко и по-дълбоко...

Когато сутринта се появи, естествено в нов тоалет, в общата зала всички ахнаха. Тя направо сияеше. Нямаше и следа от умора, неразположение или нервност. Беше наистина повече от възхитителна.

След закуската и съответните процедури, ние излязохме да се разходим в парка. Седнахме на една пейка и тя се обърна към мен:

“Сега мога ти кажа защо останах в болницата.”

“Интересно ми е да го чуя.”, подканих я аз.

“Преди време те видях на сватбата на дъщерята на г-н Кахнемуи в хотел “Шератън”. Беше с една изключителна жена, за която разбрах, че е съпругата ти. Втори път те видях тук, в парка и затова приех  предложението на професора да остана в болницата за известно време.”

Веднага си спомних. Да, разбира се, просто се чудех как физиономист като мен не я позна веднага? На тази сватба се бе стекла голяма част от техеранския елит, а точно тя  беше жената, която привличаше погледите и на мъже и на жени, със своята фигура, осанка, тоалет и идеално пасващи към него бижута.

Тя си погледна часовника и попита:

“Ще ме почакаш ли, докато ми свърши сеансът?”

“Разбира се, и без това чакам да ми донесат документи за подпис.”

Започнах да се разхождам из парка и да си мисля разни работи, разговаряйки със себе си:

“Човече, не виждаш ли, че влизаш в сложен лабиринт, от който не знаеш как може безболезнено да излезеш?”

“И какво трябва да направя?”

“Ами да се върнеш веднага назад, докато не си загубил посоката.”

“Така е, само че наистина ли съм толкова слаб, че да не мога да се справя със ситуацията?”

“Вярно е, че си много силен и волеви, но все пак рискът си остава.”

“Нали са ме учили, че когато се налага,  по- добре е рискът  да се приеме вместо панически да се побегне?”

“А наистина ли се налага?”

“Откровено казано, незнам. Зависи от каква координатна система се разглежда този въпрос.”

“Тия приказки ги остави за друга аудитория. Сега става въпрос лично за теб, а щом е така, ти си длъжен да имаш напълно дефиниран отговор.”

“Лесно е да се каже. Но този “дефиниран” отговор е в сложна функионална зависимост от редица фактори, някои от които се самоизключват. Това, естествено, не значи, че нещата трябва да се оставят на автопилот, както ме посъветва и Коля. Поне засега съм сигурен, че всичко ще свърши с излизането ни от болницата. Освен това, въпреки всичко, не съм забравил ни най-малко човека, когото обичам от дете.”

Не знам колко време е продължил този “разговор”, но по едно време разбрах, че Ширин  е при мен.

Беше очевидно, че тя е много доволна от резултата от поредния сеанс с професора. Седнахме на една пейка на сянка и в това време пристигнаха Людмил и Папи да ми донесат справки и документи за подпис. Като ни видяха, те застанаха като приковани, без да могат да направят и крачка повече или да кажат нещо, Ширин стана,  ръкува се с тях като със стари приятели дори се наведе и целуна Папи по бузата, както се целува дете. Горкият, съвсем се сащиса.

Когато те си отидоха, ние се прибрахме в стаите си. Дойде Коля с последните изследвания.

“Всичко е, както ти казах. Резултатите ти са повече от отлични. Никакви отклонения, увреждания или даже минимални последствия. Много се радвам.”

“Благодаря ти. А, какво е положението на жената?”, попитах аз.

“Аха, отново “най-обикновено” любопитство, нали? Иван Константинович просто няма обяснение за безпрецедентния напредък при нея. Аз лично имам мнение по въпроса и ако то е вярно, съветвам те да станеш нещатен, но високоплатен лечител към болницата.”, захили се той. Старата хрътка се бе досетил за нещо, но аз реших да не го разпитвам повече.

“След няколко дни ще те изпишем от болницата, а след това можеш да заминеш за където искаш. Здрав си като бик.”, добави сериозно Коля.

“Е, благодаря ти най-сърдечно за хубавите думи. Поздрави Ирочка.”

“О, добре че ме подсети, иначе тя щеше така да ми се разсърди, че будь здоров! Довечера, въпреки че е в нарушение на правилата, ще ни гостуваш, защото Ира ще приготви разни лакомства. След това, макар и по-късно, ще те върна в болницата.”

“Е, това е много приятна новина, ще те чакам.”, зарадвах се най-искрено.

След обяд отново безкомпромисни часове по персийски. Казах на Ширин, че вечерта съм на гости у Николай Николаевич и ще се прибера късно.

“А кога ще те видя? Не ми говори за утре, то си е за утре.”, попита бързо тя.

“Е, щом е така, след като се прибера.”

“Не забравяй, че ще те чакам.”, каза тя и започна безкомпромисното  препитване.

Вечерята у Коля премина прекрасно. Само дето не пих водка, но се оказа, че това не било толкова голям проблем. Беше ни много приятно и останахме до полунощ.

Когато се прибрах в стаята си, веднага разбрах, че не мога да разполагам с цялото легло, тъй като половината вече бе заето...

Така мина една от най-кратките седмици в живота ми, макар че и тя се състоеше от нормални седем, двайсет и четири часови  календарни дни.

Напуснах болницата и след два дни заминах с кола за Афганистан и Пакистан. Пътувах сам и никой не ми пречеше да си припомням тази невероятна седмица, включително и за нейния край.

Ширин беше изписана от болницата същия предиобяд. Използвахме малкото време, което ни оставаше, да се поразходим в парка. От нейните депресии не бе останал и помен. До мен вървеше една напълно здрава, волева, жизнерадостна и вярваща в своето бъдеще жена.

Вървяхме по алеята и си говорехме повече без думи, отколкото гласно. Нямаше каквито и да било сълзи или въздишки. Нямаше излишни приказки, нямаше  размяна на адреси и телефони, нямаше обещания за нови срещи. Просто всеки от нас искаше да отнесе със себе си незабравимите ни преживявания,  разбирайки, макар и доста мъчително, че повече никога няма да се видим. И нямаше да се срещнем не защото това щеше да бъде невъзможно, а защото не биваше. И двамата, едновременно и независимо един от друг, бяхме решили да запазим преживяното от нас само като един изключително скъп и колкото и странно да звучи, по своему чист спомен. Не можехме да си позволим да го опорочим с една по-дълготрайна връзка, с която щяхме неминуемо  да нараним грубо и съвсем незаслужено другите двама, които истински обичахме.

Така и стана. Повече не се видяхме...