ЩАСТИЕ

Слънцето изригна в лилаво. Клони се сборичкаха и листакът кипна. Вятърът зацвили нервно, а небето се сви и запулсира болезнено.Светът заподскача, претърколи се и се обърна, увисна за миг и се завъртя шеметно, образувайки фуния. После изчезна.

- Мамка му!

- Е?

- Мамка му, мамка му, мамка му!

- Казах ли ти?

- Уф, мамка му!

- Сега вярваш ли ми? Не можело да е толкова истинско, а? Убеди ли се, копеле? Неее, не не ми отговаряй, още нищо не си видял. Нищичко! Почакай да срещнеш своята Ева. Ще ти експлоадират топките , копеле.

- Мамка му...

Лина се втренчи с тревога в жълтеникавата кожа на приятеля си.Очите му бяха хлътнали в орбитите си – пресъхнали гейзери от сиво безразличие.Тежки сини кръгове на продължително безсъние се смесваха с мръсотията по изопнатото му лице. Острите му черти тънеха в белезникавата мъгла на отсъствието – Виктор бе тук и го нямаше.

- Какво ти става? Къде си? – Изпроси си само леден поглед и никакъв отговор. – Не говориш с мен, не ме желаеш, гледаш в една точка и лъхаш на омраза.

- Скучна си.

- Аха, благодаря. Не мога да кажа, че очаквах да чуя това, но все пак е нещо.

- Самият разговор е крайно досаден.

- И какво искаш да правим?

- Нищо. Абсолютно нищо.

Лина преглътна буца сподавен плач и премига, за да прогони влагата в очите си.

- Защо не си щастлив? Какво не ти достига? Променил си се. Много...

- Щастлив съм, но ти не разбираш... не можеш да разбереш.

- Обясни ми

- Аз... уф, забрави. Просто не ми се говори. Остави ме на мира!

- Да те оставя? Ти поглеждал ли си напоследък в огледалото? Знаеш ли на какво си заприличал...

- Не ме интересува, как изглеждам, не ме интересува какво мислиш ти и останалите. Не ме интересува тоя свят и ТИ не ме интересуваш! Сега разбра ли или да ти го нарисувам?

Глухото ехо от неритмичните му стъпки преля в тихото хлипане на момичето.

Утрото бе съвършено. Сладоледени облачета се гонеха в меката синева на небесния потир. Пъстри птички разговаряха оживено в зеления клонак, а кроткият повей на соления бриз разрошваше пухкавите им дрешки. Свежите треви танцуваха на тихата музика на ветреца и шепнеха за радостта си от слънчевите ласки.

Не на последно място, съвършена бе и Ева. Меките й коси дъхтящи на лайка и мускус галеха лицето му, млечната й кожа, почти прозрачна, нежно втриваше аромата си в неговата. Изумрудените й очи плуваха във влагата на космическия екстаз, слял умовете им. В мига на термоядрения взрив разтърсил тестисите му, Виктор изрева:

- Обичам те!

Голите им тела се търкаляха в тревата, изнурени и мокри от водите на любовта. Виктор с усилие се надигна на лакти и изгледа със замъглени очи изтегналата се до него Ева.

- Това ли е щастието? – гласът му бе пресипнал.

- Чувстваш ли се щастлив?

- Шегуваш ли се? Когато съм тук с теб, за мен не съществува нищо друго. Казвал ли съм ти, че те обичам? – Виктор захапа една тревичка и започна да я дъвчи.

- Мне-е, не мисля – игрива усмивка се разля по божественото й лице .

- Да го отдадем на разсеяност, а?

- Съгласна.

- И да поправим пропуска.

- Тръпна от нетърпение.

Виктор се наведе и докосна лекичко пълните й устни със своите. Те веднага откликнаха, открехнаха се и влажното й езиче пъргаво го близна. Виктор усети познатата тръпка в слабините си, обхвана лицето й в шепи и прошепна:

- Обичам те.

- И аз те обичам.

- Искам да остана завинаги тук. С теб.

- Остани...

Изведнъж лицето й омекна и завибрира, едрите й гърди се люшнаха, завъртяха се като пумпали, целият свят се огъна и завихри; после се стопи.

- Никога повече не го прави! – успя са изфъфли Виктор с усилие. Тялото му се извиваше на пода, сковано от болезнени гърчове. От устата му се точеха лиги, смесени с кръв – беше прехапал езика си. Косата му, сплъстена и мазна, бе залепнала за челото и скриваше очите му, но Ник улови мътния им блясък и изпита неочакван страх.

- Прекаляваш, приятел.

- Знаеш ли какво е да те изкарат насила? – Виктор го изгледа намръщено с кървясали очи.

- Прекарваш прекалено много време там.

- Не е твоя работа, Ник.

- Трябва да се храниш, да спиш.

Виктор се надигна тежко, протегна се и изгледа накриво приятеля си. Опита се да се изправи, залитна и се подпря за стената. Ник не посегна да му помогне, дори отстъпи крачка назад когато гласът на мъжът пред него изхриптя:

- Чу ли за оня японец?

- Дето е на венозно хранене ли? – Ник потръпна в погнуса.

- Същия.Какво лошо?

- Пълна щуротия.

- Не мисля. – Виктор се отпусна тежко на стола до стената. – Разучих случая.

- Моля – Ник примига объркано.

- Там...Знаеш ли, че не се е връщал вече месеци. Научих за всичко, което ми трябва. Ще го направя, Ник, ще остана там.

Ник зяпна, внезапна уплаха завъртя света около него, докато бавно осъзнаваше думите на приятеля си. После тихо отрони, сякаш на себе си:

- Ти си луд.

Лина наблюдаваше Ник, докато се настаняваше на кушетката в кабинета му и с изненада откри, че изглежда състарен с години. Лицето му бе измършавяло, с нездрав тен, очите му бяха подпухнали, а челото – набраздено от грижи. Очевидно нещо го измъчваше. Не бяха се виждали няколко месеца – откакто тя скъса с Виктор – и тайнственото му обаждане, донякъде я изненада, донякъде разтревожи с това, че отказа да назове конкретната причина за срещата. Ник приседна направо върху бюрото и потърка слепоочията си, сякаш опитвайки да се отърве от досадно главоболие.

- Помолих те да дойдеш, за да поговорим за Виктор – започна направо той и нещо в тона му накара кожата й да настръхне. Лина не каза нищо изчаквайки с мрачно предчувствие да чуе останалото. Ник я погледна особено:

- Преди да продължа, искам да ми кажеш защо се разделихте.

Лина се намръщи и отвърна с отбранителен тон:

- Виж какво, ако си ме викнал да го защитаваш и да ходатайстваш в негова полза – забрави. Всичко между нас свърши и нямам...

- Моля те просто ми отговори – гласът му бе натежал от такава умора и още нещо, така опасно напомнящо отчаяние, че Лина внезапно се паникьоса.

- Ами той се чувстваше нещастен от връзката ни. Мисля, че имаше и друга жена в живота му, не зная. Накрая толкова се промени, че имах чувството, че изобщо не го познавам. Кажи ми Ник, какво се е случило? – Лина се втренчи трескаво в него, полагайки усилия гласът и да не трепери.

- Чувствал се е нещастен, значи. Кога започна това?

- Месец преди раздялата.

- Съвпада, всичко съвпада...

- Какво съвпада, за какво говориш? Изплюй камъчето най-после.

Ник стана бавно и с увиснали рамене се затътри към прозореца. Облегна чело на хладното стъкло, въздъхна тежко и започна:

- Всичко стана като на шега. Приблизително по това време, за което говориш, направих най-голямата си грешка.

Ти не знаеш, но корпорацията, в която работя се занимава с нещо голямо, проект, който ще да обърне с главата надолу развлекателната индустрия. Аз отговарях за внедряването. Казвам "отговарях", защото то вече е факт. Става дума за "Генераторът на щастие" , не може да не си чула. – Ник се извърна и я погледна през рамо. Лина кимна нервно, но не каза нищо. Ник отиде до бюрото си, отключи едно чекмедже и извади от там малка кутийка. Остави я на бюрото и се отдръпна сякаш се страхуваше нещо да не изскочи от нея. – Знаеш ли какво е това?

- Виждала съм рекламите. Хапчета които стимулират фантазиите или нещо от сорта. Взимат ги най-вече тийнейджърите, попадаш в нещо като виртуална реалност.

- Всъщност не е точно така. Знаеш ли човешкият мозък е невероятен. Нека ти разкажа как действат тези ...хапчета. Мозъчната кора е условно разделена на полета – сензорни и моторни. Сензорните са първични, където постъпва информацията и асоциативни – където тя се обработва и после се изпраща до моторните, отговарящи за изпълнението на дадено действие...

- Нищо не разбрах

- Няма значение, това не е толкова важно. Внимавай сега – има един участък, който се нарича "психична кора". Там се съхраняват и възпроизвеждат преживяванията на човек. С две думи тези хапчета действат на психичната кора.

- И?

- Ако примерно тумор притисне тази зона, човек започва да получава зрителни и слухови халюцинации.

- Значи вие предизвиквате халюцинации?

- Ние постигнахме много повече. Успяхме да изготвим продукт, който открива човешките мечти и симулира реализацията им.

Лина присви очи, после изведнъж ги ококори и изрече:

- Господи!

Ник кимна мрачно:

- Сега вече хората могат да бъдат щастливи когато си поискат.Какво е за теб щастието Лина?

Лина се замисли и отговори:

- Сублимният миг на красиво изживяване, късче от реалността, което се появява за момент и изчезва, аз да можеш после да си спомняш за него.

- А сега си представи един безкраен низ от такива късчета, свързани в цялостна верига. Верига на щастието.

Лина го погледна изумено и поклати глава. После кимна към кутийката на бюрото и попита:

- Тези хапчета предизвикват щастие, така ли? Какво има в тях, наркотик, хормони?

Ник я погледна странно и каза:

- Вирус.

- Какво?! – Лина изглеждаше ужасена.

- Разпространява се в централната нервна система. Инвазира психичната кора. Животът му е един-два часа, индивидуално е при всеки. Разбираш ли – лапаш хапчето и следва един час абсолютно щастие, изживяваш мечтите си. След това всичко е по старому.

- Какво общо има това с Виктор?

Ник заби поглед в пода:

- Той беше от първите които опитаха. Аз му го дадох. Естествено клиничните тестове бяха отдавна приключили с успех и заключението бе, че препаратът е абсолютно безвреден. Аз самият съм го опитвал...За час индивидът изпада в състояние подбно на сън. То може да бъде прекъснато преждевременно, ако се инжектира специален серум, който унищожава вирусът мигновенно и пациентът се събужда...е не е много приятно...

- Пациентът? Какви ги плещиш? Какво си направил с Вик? – Лина изкрещя на границата на истерията

- Успокой се – Ник посегна да я прегърне, но тя се отдръпна яростно.

- Кажи ми всичко, Ник!

- Проблемът е, че изглежда честата употреба на Генераторът на щастие води до увеличена секреция на ендорфини – хормони на удоволствието. И... това води до пристрастяване на някои индивиди. Вирусът не умира сам...

- Някои индивиди? Нещастнико, за Вик ли говориш? Прекалено често ли го използва? Кажи проклетнико – Лина скочи и се нахвърли върху мъжа пред нея. Започна да го удря с малките си юмручета, обляна в сълзи. Ник не се защитаваше, пресегна се и я стисна силно в прегръдките си.

- Кажи, често ли го използва – гласът и бе приглушен от натиска на гърдите му.

- Цял месец не се е събуждал...

Цялата обляна в сълзи, Лина стоеше и гледаше тялото на Виктор, втрещена. Той лежеше на земята в стаята си, а от ръката му стърчаха тръбички за венозни вливания на различни разтвори, изтичащи на капки от причудливи стъкленици,окачени на стативи, пръснати безразборно по пода. Виктор не приличаше на себе си. Обхваната от ужас Лина понечи да се втурне да отскубне тръбите, но Ник я спря, хвана я за ръката и я обърна към се бе си:

- Така се храни, не докосвай нищо!

- Какво...какво трябва да се направи? Не може така да го оставим...

Ник бръкна в джоба си и извади стъклена спринцовка с мътна течност. Вдигна я на нивото на очите си, загледа се в нея за момент и изпъшка:

- Това ще го събуди...

Лина замахна към спринцовката, ала Ник рязко я отдръпна.

- Той няма да бъде същия, Лина. Психичната му нагласа вече не е същата. За него връщането към реалността ще бъде огромен шок. Може да не ни познае. Той вече не живее на този свят.

- Но ние трябва да опитаме, аз няма да допусна...

- Може да опитаме, но дали той ще иска?

- Какво искаш да кажеш?

- Той е щастлив, Лина. На друго място е, далеч от този живот и е щастлив.

- Но той просто вегитира. Това не е живот...

Ник я изгледа продължително. Очите му бяха тъжни, безкрайно тъжни. После й подаде спринцовката и се обърна към изхода. На вратата спря и прошепна:

- Оставям избора на теб. Дълго мислих и осъзнах, че така е най-правилно – от него зная, че ти си единственият човек, когото е обичал. На този свят.

Погледна я през рамо за последен път и добави:

- Ако остане Там, някои трябва да сменя хранителните разтвори. До края...Сбогом, Лина.

В една малка стаичка, в една сива къща, в един безличен град на този свят, две човешки фигури лежаха сплетени в болезнена прегръдка. Мъж и жена. По едно време жената се претърколи настрани, полежа така и бавно се изправи. Огледа се, проследи с очи безбройните тръбички излизащо от тялото на мъжа, после плъзна поглед в страни докато открие на пода останките от счупената стъклена спринцовка и каза:

- До утре, скъпи, бъди щастлив.

Voland 15.02.05