Настръхнали от студа, хора влизаха забързано в неголямото кафене, отупваха палтата си, навлажнени от слабия сняг. Заставаха на опашка пред бар-плота, настаняваха се по масите, приказваха, говореха по телефоните си или просто гледаха през големите прозорци автомобилите по препълнения паркинг и мокрите, черни клони на дърветата, огрявани понякога за миг от бегъл, случайно пропуснат през мъглата, блед слънчев лъч. От окачения в ъгъла телевизор тихо се разнасяха известните в момента хитове, въртени непрекъснато по музикалните програми. Орлин погледна часовника си. Беше точно четиринадесет часа. Допи капучиното и се надигна.
– После ще мина оттук. Ако ви няма, ще се видим в офиса – подхвърли на колегите си.
– Много набързо? – изненада се Мая.
– Имам среща.
– Каква среща те гони в това мърляво време! – Асен разпери ръце на съседните облегалки.
Орлин го погледна и не каза нищо.
– За да ти се излиза навън, само ще да е среща с някоя мадама – ухили се колегата му.
– Кой знае? – намигна Орлин и ...