ЩЕ ДОЖИВЕЕМ ЛИ, ДНЕВНИЧЕ?

                                                              (1)

                                                        ДАКАТА

 Мислите ми летят към едно местенце в България. Частичка от Рая. Така винаги си представям онова кътче в планината, на юг от Велинград, на върха, където снегът не свършва никога и където зарових моя половин живот, младежките ми години, а когато ме натисне носталгия за нещо красиво, неповторимо и невъзвратимо, аз отново съм там. Тези тридесет и осем години не са минали и времето е спряло. Като че не са побелели косите ми, не се е наляло тялото ми, а времето не е набраздило лицето ми! За душата...за нея не става дума, тя е погубена. Има ли я, няма ли я...не знам, щом вече не мога да се радвам на щастливите моменти!

 Чуждата страна и емигрантството е прибавило в списъка на мъртви души на Плюшкин още една такава...в мое лице.

 Спомням си как някога пеехме една песен по обектите на Белмекен, без да влагаме нищо в думите:

 Време, мое време, ти летиш без жал

И помиташ всичко с мъка и печал

 Така ми се говори с някого!..Сега, през нощта! Устата ми е залепнала да мълча.   Сънят не ме харесва. Къде отиде?..А бях заспала, даже сънувах нещо прекрасно! Беше дошъл при мен един ЧОВЕК. Толкова му се зарадвах, защото в днешно време ЧОВЕЦИТЕ край мен се броят на пръсти. Друг такъв няма да се роди! Природата не може да повтори човещината, събрана в тази душа, белязана от Бог с недъзи, но надарена с много топлина и другарска любов!

 Беше тук. Беше отворил вратата на чуждия  ми дом, застанал до леглото ми и пееше:

 –„ Заспиваш ли? Аз май, че те събудих?

Прости ми, че дойдох при теб сега!

Сърцето ми се стяга до полуда

в прегръдките на мойта самота...“

 Илено!...Илено!...Илено...

 Познах го името ми. Само той го произнасяше така!

 Незаменимият ми приятел е тук, в съня ми.Подавам ръцете си напред и той ги поема и целува. Искам да го прегърна, да поплача на рамото му, като пред вярно куче, както напоследък правя само пред четирикракия ми приятел Лукас, защото в големите му, умни очи и в погледа му виждам онази добродетел, с която Човекът, дошъл в съня ми, даряваше мен и моето семейство, години наред, на онова местенце от Рая, в което оставих голяма част от живота си. Той е тук, в Испания, при мен, в образа на едно умно куче, вярно като човека от съня ми.

 –Това, което виждам, е въображение, нали, приятелю?– плача аз, но държа протегнати ръцете си, а той полага грамаден букет на тях и казва:

 –Илено, тук, на земята, няма такива цветя. Събрал съм ги за теб от градините на Рая! Ти ги заслужаваш!...Не плачи.

 Той вади кърпичка, напоена с аромат от небето и бърше сълзите ми, като ми говори нежно:

 –Защо са толкова тъжни очите ти?..Не мога да те позная! Та аз не съм те виждал да плачеш никога! Къде е усмивката ти? Какво са направили с теб? Илено, Илено...

–        Да, приятелю! Аз вече не съм онази Илена, която ти помниш!Сега тук ме наричат Enena и съм в краката на испанците, да ме тъпчат и мачкат! Едно тесто съм, което те оформят, както си искат, по техен тертип, както казваше ти някога!

–        Хей! Я не ме натъжавай!..Няма да позволя да страдаш! Ще те разсмея! Не плачи!..Помниш ли оня Йордановден, когато се бях напил и си тръгнах от Белмекен през нощта, с бастунчето и малкото, дървено куфарче и ми се губят часове? Помниш ли?..

Даката попива мокрото ми лице и продължава:

 –Като се свестих, се разшавах и отворих очи.Гледам-край мен момчета по долни гащи. В помещение съм и чувам войнишка тръба. Щипя се аз, Илено, да разбера дали съм жив, сънувам ли, що ли, и си мисля:„ Сигурно са ме взели запас, ама защо не мога да се сетя кога и дали съм получавал дрехи?..Защо съм си легнал с моите?..

 Оглеждам се аз, вземам си куфарчето и бастунчето и излизам на плаца. Войничетата се подсмиват и ми сочат да се наредя последен с багажа.

 Застава отпред един старшина и започва да нарежда:

 –Двама на пясъка, други на цимента...

 И стигa до мен. Той ме гледа и аз го гледам. Свалям си касчетчето и му викам:

–Добро утро!

–Kaкъв е тоя, бе?-смее се старшината, а войниците и те се превиват от смях.

–Доброволец имаме днес за строежа.

–А, бе, къде си тръгнал с тоя куфар и с тая тояга, сякаш си Господин 420?

–        Ти ми кажи къде съм, другарю старшина и аз ще ти кажа къде отивам!– отговарям.

  Сигурно съм бил много пиян, Илено, паднал съм и патрулката ме е намерила. Добри момчета, внесли ме вътре и там съм изкарал нощта в трудовашкото поделение. Ако старшината беше зевзек, щях да си стоя там и да си мисля, че съм запас! То, с тоя крак, дето го мятам и с тази ръка за нищо не ставам, но поне щях да ги разсмивам...

Илено, ами помниш ли катастрофата на втори февруари? Като дойдох в съзнание, гледам едни големи обеци.Отварям по–широко очи и над мен-непозната жена с бяла престилка.

 –Къде съм?-питам я аз.-Тия обеци от де ги зема?.. На Илена много ша и отиват!

 –А, бе, ти жив ли си?..Бяхме те отписали...Знаеш ли колко време си в безсъзнание, а ти ме питаш за обеците ми!

 Главният бе добър човечец и аз го питах за теб. Като ми каза, че си в стая за жени, го ударих на молба да те сложат при мен и мъжа ти , Пламката, ама той-упорит доктор.Не можело да се мешат мъже и жени!

 –А, бе, докторе- викам му.- Става въпрос за Илена, бе! Тя ми е като майка, сестра и всичко! Аз другиго си немам!..А и от какво те е страх, като нито аз съм мъж, нито тя е жена! Ти не знаеш колко ги обичам и Пламката, и Илена, а пък за децата им умирам!....................................................................

   Бърша сълзите си и се връщам в този ден, сякаш е сега. Даката седеше зад нас в колата и през целия път от Долни Дъбник до мястото, където катастрофирахме, надигаше шишето с ракия зад гърба ми и все ме питаше:

 – Илено, далеч ли е още, да знам какви гълтоци да правя?

На въпроса ми как пие спирт без разредител той отговаряше с наивната си физиономийка, от която струяха потоци доброта:

 –Печка Перник, Илено, каквото сложиш, всичко гори, а за разредител има бира!

 Така го бяха намерили вътре в колата-потрошен, но гушнал шишето с ракийката. Пиян, но жив, за това дежурният полицай подчерта, че в едната проба...алкохол е имало малко кръв. Даката, от страх да не кажат, че е моята, почна да пристъпя от крак на крак, облиза устните си и каза убедително:

-Тази проба е моята, не е на Илена!Язе три години да не пия, кръвта ми няма да се избистри!...................

  Дака, Дака!..Как да забравя и думите ти, че най много те беше яд на председателя на вашето село, че не ти беше повярвал, че си обезобразен от премятането на колата и ти викал:

 –Напил си се и си паднал в някоя канавка, а ме лъжеш, че е имало катастрофа!

 А ти си му отговорил:

 –Ти знаеш ли аз кога съм пиян? Когато двама ме влачат, а един ми мести краката!..Я да се надпреварваме, да видим кой е пиян- язе или ти?...................

 Поглеждам часовника. Часът е три сутринта. Даката е до мен, на леглото ми. Все още държи протегнатите ми ръце и пита:

 –Искаш ли да спиш? Да си починеш малко?..Аз ще си отида сега, но ще бъда тук...Оная пеперуда с праха по крилата съм аз...Знаеш ли колко ми е мъчно, като плачеш?..Иска ми се духът ми да стане на човек и да те погаля по косата.

Да изтрия сълзите ти. Да те успокоя...Тази жена, дето я дигаш, не ти ли тежи?..Искам да ти помагам, но нали знаеш, сакат човек, за нищо не става...Само ще ти преча!

 Даката навежда козирката на каскетчето, за да прикрие влагата в очите си, но една едра сълза се отронва от тях и се търкулва върху ръката ми, която той е хванал да целуне за благодарност за това, че никога не го изхвърлих от уголеменото си сърце. Той си е там завинаги. На своето място.

 Една и съща е рождената дата на съпруга ми и на моя Приятел Йордан Благоев- Даката, от село Розово, Пазарджишко. Даката си отиде от света, но духът му е тук, с мен, в чуждата страна.

Събуждам се, а сякаш не съм заспивала. Стаята е празна, но някакво чуждо присъствие витае във въздуха. Вдигам глава и съзирам в ъгъла на тавана голяма пеперуда, от ония, с прашеца по крилата, които някога баба ми забраняваше да пипам, камо ли да убивам! Казваше ми, че са духовете на мъртвите. Искам да го докосна. Да го погаля, защото ако духът е самотен като мен, се нуждае точно от това- една протегната ръка на истински приятел!

 У дома сега е празник. Наздравици ще има. Пак без мен.Години наред и съм сигурна, че на масата ще сложат чашка с ракийка и бира за разредител за нашия незабравим приятел Даката, когото всички обичахме!

 Сещам се за писателя Ог Мандино и за нещо, което беше писал в една книга, че нищо не предизвиква такава болка от самотата, както гледката на чуждата къща в мрака, в която под светлината на лампата семейството разчупва хляба за вечеря...

 Вперила съм поглед в отсрещната тераса, където на масата са седнали хора и две дечица играят около тях. Кога ще мине времето нашето бебе да се роди, а по-късно да тичка с малките си крачета из градината ни? Бебчо вече е един килограм!..............

 Мислите ми са разбъркани и дълбаят с длето съзнанието ми. Отварят без причина бента  в очите ми и потокът от сълзи не пресъхва.

 Силна е връзката между майка и дъщеря, щом това влияе и на нея.

-Разкиснала съм се, майко!.. С парцал и кофа не може ш да ме събереш...-казва тя. 

 Как да ѝ призная, че и при мен е същото?

–        Какви заглавия слагаш на книгите си от твоя дневник!–продължава дъщеря ми.-Че къде са радостта и смеха в тях? Дневниците ти трябва да бъдат събрани в един голям роман, който да се казва Труден живот!..Страхувам се, майко...За това, което ми предстои. Какво ще стане с мен и детето?..

 Искам да ѝ кажа, че и аз изпитвам същото чувство. Понесохме прекалено много страдания и да си призная, че накрая с потоци от майчини сълзи и дълга, трудна борба, дъщеря ми заслужи своята още неродена рожба.

 Кога ще мине времето на това изпитание, да се роди нашето момченце и да осмисли живота на много хора?

                                           (следва)