Ще се откъсна от сляпото
Ще се откъсна от сляпото. От свирепия плътски нагон. И ще дотичам. С вкус на захар и зелен лимон.
Ще потопя изкълчените кокалчета в пристрастието си към бялото. Но ще запомня белезите. Изтощените в съществуването си белези. От раменете им ще избърша потта.
Вълни и мъхове напоследък се промъкват. В ежедневието. И му придават странен оттенък. Като колибри, застанало до орех.
Питал ли си се защо харесваме толкова миглите? Страхувам се да не опърля крилете им. Те им дават свобода. Целувай ме с миглите си. Крещящо. Неземно. Говори ми със мигане. Какво е пространството за жадни сетива?!...
Пристъпвам плахо по стълбите на подземието ти. Колекция от изрисувани стъкла. Висящи по стените. Отразяват черно-белите фотографии на паметта ти. Като призоваване. Смело. Като рядка билка. И отвара. За простудените вдишвания. Следвани от издишвания в червено.
Стъклата взеха да се запотяват. А аз се олюлявам назад. Гласът ми белязан със името ти. И с твоето дишане. Ще се изровя сама от руините си. И ще пребъда. Самоцелно. И със самообичане.
© Ралица Стоева All rights reserved.
