Едва пет минути преди да вляза през кожената врата се появи усещането, което лесно може да бъде определено като нервно напрежение. Дланите се овлажниха, влагата в устата си отиде и сърцето ме стегна, за да припомни колко мъчително е човек да отстоява позицията си.
Секретарката с вид на манекенка и очила за заблуда посочи самотния стол в кабинета с небрежен жест, който разшифровах като покана. В стаята се намирахме само двамата и мълчахме. Тя се взираше съсредоточено в екрана на компютъра и се правеше, че не ме забелязва при положение, че ме познаваше много добре. Поведението й не беше добър знак.
Седнах и наострих уши да чуя говора от другата страна на вратата. Неразбираемите звуци ме подсетиха, че преди да вляза там и получа възможност да се защитя ще е добре да подредя мислите си. Трудна задача, като се има предвид, бремето от възможният изход на тази среща за мен. Ако можех само да държа устата си затворена... Бунтарят в мен се зарадва, че не го направих. Та нали компромисът със съв ...