Елмир

"Хей, спяща красавице! Ставай, нуждая се от теб!"

Предполагам, не беше най-добрият начин за събуждане на млада дама, намираща се в деликатно положение, но в момента нямах друг избор. Налагаше се да бъда тих, направо безшумен ако исках начинанието ми да завърши успешно.

Арлена се размърда в леглото си-макар да бе в отлична форма, лекарят ни настоя да остане в лазарета, за да следят бременността ѝ и всички свързани с нея промени поне докато не ни прехвърлят в столицата. Моето състояние обаче все още не бе достатъчно стабилно за да ме транспортират. Освен, че ми липсваха ръка и крак, сърцето ми също не работеше както трябва. На всеки хиляда удара спираше и всеки път вероятността да не заработи отново растеше. Затова и се нуждаех от денонощен мониторинг.

И така, двамата с Арлена бяхме заложници на здравето си или е по-правилно да кажа- на липсата на такова. Не, че растящият в тялото на жена живот е болест, но бурно протичащият растеж често е причина за досадни неразположения, при които бъдещата майка страда не само физически. Емоциите ѝ се превръщат в тиктакаща бомба, готова да се взриви в лицето на дръзналия да я доближи и разтревожи с някоя своя напълно лишена от смисъл глупост.

Нямах намерение да я ядосвам, но само тя можеше да ми помогне в момента.

–Елмир, ти си по-лош и от инквизитор. Не може ли да ме оставиш да поспя поне една нощ? Нуждая се от този сън. Човек съм, в края на краищата.

–Не си. Ти си омега. На нас не ни трябват нито храна, нито вода, нито сън, нито облекло за да оцеляваме. Употребяваме ги, защото ни се нрави усещането за пълнота, което ни дават. Но за това друг път. Искам да изляза.

–Посред нощ? Къде? Защо?

–В тунелите.

–Ти си луд. Нито му е времето, нито мястото да говориш небивалици. Лежи и чакай търпеливо да дойдат квалифицирани лекари, които да те спасят.

–Те няма да могат да сторят нищо, ако не притежавам донор. В момента единственият, който може да ме върне към нормалния ми предишен живот, се намира в проходите.

Тя ме погледна неразбиращо и изведнъж очите ѝ се разшириха.

–Но нали каза, че всички са загинали?

–Излъгах. Имам си своите причини. Но той е там и може да ми помогне. Омегата, чиято тъканна съвместимост с моята е абсолютна.

–Ами ако по пътя сърцето ти спре и не успея да го накарам да започне да бие?

–Просто стигни до Амир и му кажи да ми прелее от кръвта си. Получа ли малко от нея всичко с мен ще си дойде на мястото.

–Защо ме принуждаваш да нарушавам заповеди? Не е ли достатъчно тежко положението, в което се намираме?

–Не е. Още нищо не си видяла. Когато се свести Форел Ендел ще настъпят истинските тежки времена. Затова трябва да действаме сега.

–И какво? Да те нося до там ли? Как ще минем покрай караула без да вдигнат целия лагер по тревога?

–Забравяш кой съм. А и ти си с мен. Заедно отклонихме курса на няколкостотин бомби, не помниш ли? Какво са за нас няколко десетки най-обикновени човеци?

–Честно казано не помня и не желая да си припомням. Какво ще стане, ако откажа? И с мен ли ще се разправиш като с него онзи път? Задето не ти се подчинявам безропотно?

–Глупости, Арлена! Би трябвало отдавна да си разбрала, че си важна за мен. Не бих те наранил за нищо на света. Обиждаш ме с обвиненията си. Тогава дадох на Амир урок, който ще му бъде полезен докато е жив. Да преценява правилно силите си преди да влиза в бой. В противен случай рискува не само своя, но и живота на другарите си което е непростимо.

Ако ми откажеш, ще уважа решението ти. Ще намеря някой друг, който под хипнозата ми да ме отнесе до Амир. Но смятах, че доверието помежду ни вече е станало достатъчно силно, че връзката ни...

–Майната ти! Млъквай вече! Ще те занеса в проклетия тунел! Само не ща да ти слушам омайните приказки повече!

Млъкнах, разбира се. Изглеждаше наистина абсурдно. Жена-воин да носи на ръце мъж. Изключително феминистки сценарий, подчертаващ силата, прелестта и пълното превъзходство на нежния пол над силния. Ако тя беше последната жена, а аз последният оцелял мъж на земята бих предпочел да умра от ръцете ѝ. Тя не заслужава нищожество като мен за свой другар на края на света. За щастие той още не е настъпил. Ще се погрижа и да не се случва поне докато съм жив.

Арлена скачаше високо и безшумно, без да изпитва дори и мъничко затруднение от това че ме пренася. През това време аз премахвах спомените на случайно забелязалите ни часовои, задълбочавах съня на вече спящите или пък приспивах замечтаните. Беше приятна нощ. Ароматите на пролетта се смесваха с уханията на тъмата и сътворяваха неповторим букет, напомнящ на топла ласка от любим човек.

Ако само веднъж можех да я докосна така, че да видя в очите ѝ проблясък на удоволствие... Не, няма смисъл. Глупави мечти! Единственото, което правят е да замъгляват разсъдъка ми, който и без друго е достатъчно размътен от телесните страдания. Нямам право на лично щастие. Заклех се, обрекох и другите на тежката си участ. Целта ни е ясна и не бива да позволяваме на никакви излишни емоции да я скриват от погледа ни или да я изопачават. Когато си свършим работата, ще пируваме и ще си разменяме ласки. Не и до тогава!

Не е лесно да се бориш с мислите си, когато отчаяно се опитват да ти наложат различна гледна точка от правилната. Когато инстинктите ти, изгарящите те отвътре желания ти нашепват настойчиво да се хвърлиш с главата напред в някое ново, тъй примамливо приключение. В подобни случаи би те спасила единствено ясно очертаната перспектива на последствията, които би имало мимолетното ти кривване от правия път. Обикновено действа като студен душ и вече неведнъж ме спасява.

На входа към тунелите вече ни очакваше Амир. Трепереше и в тъмния му поглед се четеше неописуем ужас. Освен него имаше и молба да бъде избавен, пощаден. Не се боеше от болката, която самият той би изпитал, не. Страхуваше се, че ще се наложи да стане свидетел на ужасите, които си бе въобразил че ще се случат на най-близките и важни за него хора. И въпреки че се бе признал за победен от мисълта ми, не изглеждаше да се е предал напълно.

–Амир? Как си? Какво се случи? Защо изглеждаш така?

Арлена ме беше оставила на земята и без да губя време започнах да приготвям за манипулацията взетите от лазарета система с игла, лепенка и тампони с дезинфектант. Щом го заговори разбрах, че съм сглупил. Пренебрегнах човечността си, а това никой лидер никога не бива да си позволява.

–Не съм добре и няма да бъда. Не и докато този изрод ме държи за заложник на ума си!

–Това пък какво значи?

–Да не мислиш, че искам да съм тук и да обслужвам нуждите му? А ти, генийче, да не си въобразяваш че като изпепели ония машинки автоматично ще започна да ти се кланям доземи, защото си ми спасил живота? Пределно ясно ми е какво ще направиш. Ще ме употребиш и после ще ме хвърлиш на вълците да ме разкъсат. Знаеш, нали?

–Замълчи и седни до мен. Нямам време.

–А аз имам, така ли? Никой не ми остави избор! Никога! Роден съм като успешен експеримент, отгледан съм като надежда да подобря живота на семейството си, взеха ме в армията за да обслужват собствени егоистични интереси, а сега и ти жадуваш кръвта ми само и само за да станеш отново същия себичен ксенофоб с неконтролируема мания за величие.

"Моля те, Амир! Нека да е после! Ще получиш възможност да ми споделиш всичко, което мислиш за мен. Сериозно. Моля те да ми простиш, но освен теб нямам друг шанс. Сърцето ми ще спре и тогава..."

Тогава настъпва мракът . Вечната и необятна тъма на забвението, краят отвъд който не съществува нищо. Дори плаха надежда за светлината.

За мен той настъпваше всеки път, когато заради стопа на сърцето си губех съзнание. Ето, че се случи отново. Паникьосаните крясъци на суетящата се над мен Арлена в дует с обърканите неразбиращи викове на Амир звучаха все по-тихо и все по-далеч, докато накрая чернотата не ме задуши съвсем. Тук нямаше чувства, тук гледах отстрани бездиханното си тяло и сравнявах шансовете си за оцеляване с тези да остана завинаги в плен на безкрайната нощ. Колкото и да бе самотно, все пак тук цареше истинският мир. Онзи, към който щях да се стремя на Земята до последния си дъх. Но въпреки, че беше истински не струваше и пукната пара, защото нямаше на кого да го покажа и с кого да го споделя. Ирник, Нилара, Арлена, Марго и Кристин, Изабел, Амир, Рев, Бориен... Дори Форел и Михай.

Затова трябваше да се върна и да довърша започнатото. Очите ми бавно се отвориха и установих, че вечната нощ е предала властта над мен на тленната-на хладната пролетна ароматна нощ, в която за пореден път задлъжнях с един живот на някого. Всъщност не на един, а на цели двама.

Главата ми беше в скута на Арлена, докато по системата, забита в ръцете ни с Амир кръвта му плавно навлизаше в мен. Вече всичко щеше да бъде наред. Необходими са ми не повече от сто милилитра, за да стартира обновяването ми.

–Добре дошъл обратно! Радвам се, че избра този свят пред онзи!

–Благодаря за радушния прием! Наистина ви благодаря. И на двама ви.

Амир се бе извърнал настрани. Беше му напълно безразлично какво ще кажа. Съвсем оправдано не ми вярваше. Щеше да бъде трудно, но пък аз щях да се постарая сериозно.

–Предполагам си мислиш, че си обречен. Че след като взех от теб скъпоценните ти клетки, ще те предам и с това земният ти път ще приключи. Е, ще те изненадам. Изобщо нямам такива намерения.

Той изсумтя и скептично повдигна вежди.

–По простата причина, че предателството за което си мислиш че ще те осъдят, изобщо не се е случвало.

–Аха. Сигурно ще кажеш, че и герой ще ме направят заради извършения подвиг. След като така учтиво ме помоли, бърникайки в мозъка ми, може ли сега и аз да ти отправя една молба? Длъжник си ми все пак. Остави ме аз да решавам как да се разпореждам с жалкия си живот!

–Ако сега избягаш, със сигурност ще обесят семейството ти или пък ще ги обрекат до края на живота си да носят клеймото на позора, че ти си станал дезертьор. Но ако се върнеш заедно с нас в Централата ще получиш възможност да ги спасиш. Никой освен мен не знае какво си сторил. А от моята уста и ум никой не ще разбере. Кълна ти се.

–Някой от вас-двамата ще ми каже ли най-после за какво става въпрос? Нищичко не разбирам.

–Ако Амир даде съгласието си, ще разбереш.

–Брей! Не го очаквах от теб! Нямаше ли да ти е по-лесно пак да му прекършиш гръбнака или пък да го принудиш с ума си да пълзи като влечуго до лазарета? Ей тъй-заради личното ти удоволствие?

–Под достойнството ми е да отговарям на детински провокации. Е, Амир? Какво решаваш? Нямаш много време за мислене. Когато прекратим кръвопреливането искам да ми дадеш категоричен отговор.

–За какво съм ти? Отговориш ли ми честно, аз ще ти отвърна със същото.

–Х-м. Със сигурност не е това, което първо ти идва на ум. Да, вярно е че близостта ти до мен в настоящия момент оказа благоприятно въздействие на здравословните ми проблеми, но не смятам да бъде така в бъдеще. Ще бъда откровен. Нужен си ми като лице, което да разпространи идеите ми.

–Какви по-точно идеи?

–Всичко по реда си. За да ти разкрия плана си и да ти позволя да станеш част от него трябва да се уверя, че си готов да го приемеш в сърцето си и да му се отдадеш напълно както всички преди и след теб.

–Звучиш налудничаво. Не, че е нещо необичайно за теб, но...

–По-налудничаво от последната ти работодателка? Защото взривяването на бъдещия върховен главнокомандващ на армията е меко казано лудост.

–Ти...

–Да.

–Значи...

–Не. Казах ти. Няма да те издам.

–Какво искаш в замяна?

–Да започнеш да използваш истинската си сила. Ти си формоменяч. Умееш да се преобразяваш. Ще приемаш външния вид на различни хора, пътувайки из страната.

–С цел?

–Да посееш зърната на гнева, да ги полееш със скръбта и глада, с възмущението и безсилието. За да пораснат големи и силни и когато цветовете им ръзцъфтят в най-жестоките бунтове, избухвали някога, да бъдеш до мен в похода ми срещу прогнилата система от неправди и лъжи.

Ето, че пак ги накарах да се замислят. Арлена, макар да следеше разговора ни мълчаливо, бе напълно погълната от него и това погали самолюбието ми. Поне едно нещо, което вършех успяваше да привлече и задържи вниманието ѝ върху мен.

Разказах му. Постарах се да бъда колкото се може по-обстоятелствен, за да му въздействам в по-голяма степен и като че се получи. Естествено, след подобна тирада рядко някой би останал равнодушен и не би преминал на страната на разказвача.

–Хубаво звучи. Въплъщава мечтите за справедливост на онеправданите.

–Точно така. Осъзнаваш го, защото си жертва. Такъв трябва да те види Либертия. Една окаяна жертва на отвратителния конвейр, създаващ свръхчовеци с разбити души и съдби. Бъди спокоен-няма да си единственият вестоносец с мисия. Ирник Хънтър, Маргарита и Кристина де Марини и още няколко омеги също ще станат лица на революцията.

–Хубаво, но някак... твърде нереално. На какво разчиташ, за да успееш?

Щях да му отговоря, но друг ми взе думите от устата. Безшумно към нас се приближи добрият ни познат Ив Холендер. Държеше два пистолета, насочени към мен и Арлена и се усмихваше.

–На силата на масите. Виждате ли, недоволството се набира капка по капка десетилетия, даже векове наред. Когато стигне критичната си точка, то руши съда в който се е съхранявало до момента и помита всяка пречка по пътя си. За зла беда доброто, което му се изпречи също бива отнесено. В случай на подобно бедствие винаги се намират пресметливи люде, които да се възползват от ситуацията. Нужно е само да яхнат правилно стихията, а от там нататък тя става лесна за управление и действа в тяхна полза. Това ли щяхте да кажете, граф Егберт?

–Не бих могъл да бъда по-изчерпателен, Ваше Височество.

–Не ме наричай така.

–Защо? Нима е лъжа?

–Не съм тук за това.

–Естествено! В противен случай нямаше да се отречете от истинското си име, за да приемете напълно обезличеното Ив Холендер. Нали така? А как само звучи Ева Луиза Фредерика фон Холщайн Ерлен! Като на някоя приказна принцеса !

Съществото насреща ми ме дари със смъртоносен тъмносин поглед. През дебелите стъкла на очилата изглеждаше още по-страховито. Слава на небесата! Не изглеждаше като да има сериозни намерения да използва по предназначение оръжията си. Посмееше ли да направи и едно погрешно движение щеше да се сблъска челно с мълниеносната и съвършена реакция на красивата бойна машина до мен. А ако се наложеше да се отбранява от Арлена можех с лекота да завладея напрегнатия от усилие мозък.

Преценявайки ситуацията, противникът ни избра да постъпи по най-правилния възможен начин. Свали оръжията си и заговори:

–Шегите на един благородник следва да бъдат една идея по-деликатни, когато се насочени към по-високо стояща от него в йерархията персона.

–Забележката се приема. Простете, че ви обидих!

–Простено ти е. А сега, ако не възразявате, време е да ме включите в разговора си официално. Имам какво да споделя. Тая увереност, че ще ви бъде интересно.

–Целите сме в слух, Ваше...

Но преди Арлена да успее да завърши, Ив Холендер стреля във въздуха.

–Следващият път ще е в крака ти, скъпа. Ив Холендер. Така се казвам. Ако ме наречеш по друг начин, ако някой от вас посмее отново да го стори, ще усети вкуса на оловото. Ясно ли е?

Увлечен в разговорите и преживяванията дори не усетих че е стартирала регенерацията на дясната ми ръка и крак. Крайниците ми израстваха отново, макар и изключително бавно. Сърцето ми биеше с увереността, че принадлежи на титулуван атлет, а не на благороден слабак. Всичко се нареждаше. Очертаваше се любопитна вечер. Емигрант, потомствен воин, граф-експериментален гений и принцеса-учен. Какво повече му трябваше на човек за да си прекара незабравимо в разгара на една запомняща се пролетна нощ?