Силикон, любов моя

         Всеки град си има такива истории. Разпространяват се мълниеносно като блицкриг. Предават от уста на уста, макар и под най-строга тайна и със заклинанието да си остане само между двамата споделящи. Известно време са хит на пазара. Предъвкват се от бабите пред блока. На опашката в супермаркета. През обедната почивка или в местната кръчма. Постепенно отшумяват, заглъхват, изместени от нова история и накрая просто стават част от градските легенди, към които се прибягва, когато хората са си казали всичко и мълчанието увисне между тях като котва на потъващ кораб.

         Така се случи и с историята на Карина и нейния силиконов бюст. Тя връхлетя града като торнадо. Преобърна навиците на жителите му. Внесе смут в чувствата и колебание в душите им, а някои просто ги изби на здравословен и заразителен смях. С една дума внесе оживление в града и сложи прът в колелата на монотонните дни. После отшумя. Забрави се и сега можеше да се чуе само в някоя квартална кръчма, когато главите на мъжете бяха натежали от изпития алкохол и в тях започваха да изкачат хаотични спомени като случайно натиснати клавиши на пиано. Точно тогава, когато купонът зацикляше и тишината ставаше досадна като жена по време на футболен мач, в нечия мъжка глава като забравен шлагер зазвучаваше историята на Карина и той я споделяше с компанията, както се споделя бутилка отлежало вино с приятели. Това винаги повдигаше духа на мъжете и купонът се разгаряше наново, сякаш си сложил цепеница в тлеещ огън.

         Карина обожаваше чалгата. От малка отрасна с тази музика. Слушаше я по цял ден и знаеше почти всички песни наизуст. Гледаше по телевизията певиците с пищни форми и в един момент взе сериозно да се притеснява за гръдната си обиколка. Стана на дванадесет, а гърдите ù бяха големи колкото мандарини. И то от най-дребните. Майка ù я успокои, че е още малка и те тепърва ще растат. Това малко я успокои, но тя продължи да ги следи изкъсо с нарастващото безпокойство. Годините минаваха, а тези две проклетници напуснаха детството на мандарините и с темпо на пиян охлюв взеха да се доближават до големината на два лимона. Това беше твърде обезпокоително за Карина. Всяка сутрин тя заставаше пред огледалото. Изследваше ги визуално, продължително и подробно като микробиолог. Цъкаше неодобрително с език и за по-сигурно накрая прибягваше към стария изпитан мануален метод с шивашкия метър. Премерваше ги и записваше размера на гръдната си обиколка в специален тефтер, в който отбелязваше часа и датата. На прецизната ù изследователска дейност би завидял и най-големият учен-педант.

         Не може да се отрече, че Карина не се остави на произвола на природата. Тя изчете купища литература по този екзистенциален за нея въпрос, а именно „как да увеличим бюста си?”  Списание „Космополитън” ù стана неразделен спътник в живота, но като незакостенял човек прибягваше и до друга литература, па даже и до съветите на баба си. Като учен експериментатор тя пробваше всички познати методи на човечеството за уголемяване на бюста върху себе си, без да се плаши от евентуални неблагоприятни последствия. Не може да ù се отрече, че беше смела и целеустремена като велик пълководец.   

         Когато стана на седемнадесет години, гърдите ù вече бяха добре оформени и едри като ябълки, които са били наторявани редовно и гледани с любов. Всяко друго момиче щеше да бъде доволно от постигнатия резултат, но Карина не бе като другите момичета и за нея това бе грандиозен провал.  За нейно щастие, на този свят и в това време, почти всичко бе поправимо. Дори и един бюст. Съществуваше силиконът. Това вещество, което караше много жени да мечтаят отново и да вярват все по-силно и убедено в приказката за Пепеляшка. Сутрин, докато се оглеждаха критично в огледалото, те си представяха как само с малко силикон (поне триста кубика) и с онова ново чудо - ботокса - ще заприличат на принцеса, способна да покори всяко мъжко сърце или портфейл.

         Карина реши, че силиконът е нейното спасение. Само той можеше да сложи край на мъките ù, продължили от ранна детска възраст. Гледаше се сутрин в огледалото и си представяше как ябълките стават дини и всички мъже в града припкат подир нея като малки послушни кученца подир своята господарка. В този момент една усмивка плъзваше по лицето ù, което придобиваше мечтателен вид, озарено сякаш от божествена светлина. От този миг силиконът ù стана фикс идея. Лягаше и ставаше с мисълта за него. Знаеше, че само той може да промени живота ù като с вълшебна пръчка.

         Силиконът обаче струваше пари. И то не малко, колкото добре запазена кола на старо. Щом сподели идеята с баща си, той се хвана за главата. Наля си ракия във водна чаша и загледа уплашено пространството пред себе си, сякаш току-що са му съобщили, че любимият му „Опел Кадет” е катастрофирал тежко. Разбира се, опита да се измъкне като депутат от плащане на сметка, но Карина познаваше слабите му места по-добре от самия него и в крайна сметка с професионализма на следовател изтръгна от баща си обещанието да ù подари за абитуриентския бал силиконов бюст.  

         Оттук насетне животът престана да ù се струва несправедлив и досаден като учител по математика. Вече се виждаше как покорява първо града, а после Столицата, па защо не и Европейския съюз с перфектния си бюст. Баща ù не мислеше така, но него пък кой го питаше. Да не говорим, че той си имаше други проблеми. Заложи колата. Тегли кредит и плачеше на шефа си за увеличаване на заплатата. Вечер, вместо една, пиеше по две чаши ракия, но това бяха дребни грижи, пък и красотата изисква жертви. Нали така я учеха в училище. Е, тя правеше своите жертви. Сега беше ред и на някой друг да бъде жертвоготовен.  Така де. Няма да проваля живота си, само защото на баща ù му се свиди колата. Голяма работа. Какво тук значи някаква си кола, щом животът може да ù сервира най-доброто с финеса на стар оберкелнер, а тя заслужаваше най-доброто. И после, после всички ще бъдат в краката ù.

         Най-накрая дългоочакваният момент дойде. Влезе в клиниката за операция с ясното съзнание, че от Пепеляшка ще се превърне в кралица. Излезе тунингована и съвършена. Гърдите ù бяха наедрели и заприличали на хълмове в прекрасна равнина. Устните ù бяха станали сочни като говеждо от Кобе. Погледна се в огледалото, след като всички белези от интервенцията изчезнаха и  се влюби в себе си.  В този миг всички мъчителни сутрини, прекарани насаме в банята, избледняха и станаха само далечен неприятен спомен. Беше съвършена. Сега трябваше само да мине принцът с бяло „Порше” и да я измъкне от досадата на малкия град с малките хора.  На първо време обаче чакаше да мине да я вземе кавалерът за бала. Той не я беше виждал след подобренията, които си направи, и с нетърпение чакаше да види смаяния му поглед, щом я зърне така променена.

         Майк (така се казваше кавалерът ù) разцепи минутата на две, като с остър бръснач и се появи на вратата ù в пълно бойно снаряжение за предстоящия бал. Беше изтупан с бял костюм,черна риза и една закачлива червена роза на ревера, която внасяше лека нотка на игривост в иначе официалното облекло. Според Карина приличаше на селски ерген в отпуска, но беше най-доброто, което можеше да се намери в този забутан град.

         Тя отвори вратата със замах и грейна с цялата си нова хубост. Момчето се стъписа и нервно се заоглежда.

- Карина тук ли е? - попита притеснено.

- Глупчо, аз съм твоята принцеса. – информира го с усмивка тя.

Той я погледна учудено и взе да пристъпва притеснено от крак на крак.

- Моля ви, не се шегувайте с мен. – каза с писклив глас – Аз търся Карина, а вие въобще не приличате на нея.

- Това е, защото си направих пластична операция, глупчо. – поясни тя и се завъртя – Не съм ли прекрасна?

- Много сте красива, но не сте Карина. В това съм убеден.

Не се предаваше младежът. Упорит беше.

         Някъде тук нещата излязоха извън контрол. Карина се ядоса и повика родителите си, за да потвърдят самоличността ù. Те в хор и задружно кимане с глави съобщиха на младежа, че това е единствената им дъщеря. Той обаче продължаваше да не вярва. Между двамата се проведе странен разговор, характерен повече за двама разузнавачи в тила на врага. Той ù задаваше контролни въпроси от общото им минало и в интерес на истината тя отговори без грешка на всички подвеждащи питанки. Въпреки това Майк продължаваше да се съмнява като данъчен инспектор, който гледа изрядни счетоводни документи. След петминутен разговор реши, че това е добре организирана конспирация, която цели да го унижи. Кимна учтиво с глава, взе си довиждане с родителите и Карина и с натежала от мъка и разочарование походка тръгна към колата, паркирана пред къщата. Виковете на хората зад него не го спряха. Беше решителен и твърд в решението си, като футболист, който току-що е избрал в кой ъгъл ще бие дузпата. Дори плачът на Карина, който зазвуча зад гърба му, не го разколеба от взетото решение. В края на краищата така се вкарваха решителните голове.

         Карина не отиде на бала. Един месец не излиза от тях. Ближеше раните си като ранено куче. След като изпи три опаковки антидепресанти, се почувства по-добре. Напусна тихомълком града и повече никой нищо не чу за нея. Носеха се различни слухове. От това, че се е омъжила за търговец на петрол, до това, че продава банички в Столицата. Никой не можеше да каже каква е истината, но май и не ги интересуваше много. Важното бе, че мъжете имаше с какво да се забавляват, когато им доскучаеше, а жените имаха готов отговор на всяка критика, отправена към тях от любимия. „Да не искаш да заприличам на Карина?” – казваха те и  мъжът подплашено хукваше към най-близкия магазин за цветя. Някои по пътя се и кръстеха против уроки.