Син на любовната омраза

Гледам и не виждам... Чудя се, истина ли е това?Възможно ли е? Но тя е истинска!Реална!По изящна от самото изящество...Грациозна до болка...Тя може всичко...Тя е всичко... не осъзнава какво е тя и какво може тя...Кара те да изтръпнеш, кръвта да заври...В теб потрепва дори и най - малкото мускулче...очите премигват неволно...сърцето прескача всеки път, когато погледите се засекат...Походката й и грацията карат главата ти да натежи и се напълни с кръв...Почервеняваш, краката ти се омотават, издаваш нечленоразделни звуци, нехарактерни за нормалния човек! Толкова е красива, че се чудиш, ти какво си? Защо му е на света да има теб, когато тя е там..?С погледа си тя пленява всичко, което е живо... дори славеят спира своята песен, когато тя минава по улицата...кучетата ги блъскат коли...а шофьорите надуват клаксоните като за последно...Животът покрай нея спира, за да и отдаде чест по някакво неписано правило...Ако те погледне тя те изпепелява с поглед, изгаря те отвътре, кара мозъка ти да се побърка...Отровата от любовта и навлиза веднага в сърцето ти и умъртвява всичко...За няколко секунди ти си в плен на несподелената любов...ставаш поредната жертва готова да погуби всичко, което е спечелил до тук само, за да си опита на късмета...!Дори в малки количества отровата й криеща се в кристално сините и очи те кара да издадеш един нехарактерен за теб нечленоразделен звук...да извикаш, да простенеш, да дадеш гърлен израз на болката в сърцето ...на разкъсващата се болка....Когато не я виждаш те боли, когато я гледаш те боли, а когато си мислиш за нея ти изгаря сърцето на бавен огън...болката се равнява на тази от деветия пъкал...Получаваш спазми и се задъхваш...Чувстваш се безпомощен, ставаш изнервен, нощем не спиш...скарваш се със всеки, който иска да те изкара от нейната мрежа...дори болката започва да ти харесва...тя става твое ежедневие...чувстваш се под наркоза, искаш още и още сам се изяждаш, битката между сърцето и разума раздира и последните ти останали нерви...А в същото време боли и боли....А ти искаш още и още. Започваш сам да се мразиш, чувстваш, че разумът ти вече е пропит от болка, която пронизва всяка клетка в твоето тяло...чак не можеш да се траеш...не се сдържаш на едно място, започваш да обикаляш в кръг..не спираш с часове...краката ти отичат и попълват и малките дупки в съзнанието, където няма болка...Дори в очите ти се чете едно единствено нещо - "Блка"...Устните ти, треперейки изричат само една дума - "Болка", очите ти треперят и се просълзяват, искайки да ти кажат - "Боли"...Ръцете се стягат, така че във вените ти изписват - "Болка"..Цялото ти тяло, раздиращо крещи - "Болка"....и така болката расте и расте...В един момент не знаеш кой си...от къде си дошъл... защо си тук...Чувствах болката дори под ноктите и във върховете на косата си....Болката притъпява всички твои инстинкти за глад сън умора...Дори забравяш за биологичните ти нужди...единствената ти мисъл в главата е да се освободиш от болката, която започва да превзема и съзнанието ти...започва да ти се привижда...започва да ти се причува някой да казва - "Болка", "Болка"...Самият твой глас отеква, в главата ти всеки нов ек е по - силен от предния, както и самата болка...Започва да те боли, дори докато дишаш...Всяко ново вдишване е нова болка която раздира дробовете ти...сърцето ти започва да бие като лудо..започваш да се потиш....всеки един мускул ти е стегнат очите изцъклени и стегнати жилите изпъкнали .... Потича ти кръв от носа, сърцето ти започва да бие във ритъм, пропит от болка и страдание...докато накрая се превърнеш в чудовище, проклето от бога ...скитащо без да знае къде... без значение на къде...Това мъчение убива бавно, малко, по - малко останалата жива част от прокълнатото същество....докато накрая не се разпръсне на хиляди малки парченца, крещящи едно на друго - "Болка" и те намират утеха във смъртта! А единственото нещо, което умира е способността да обичаш…Умира в теб и оптимизмът, слагаш черните очила, започваш да мразиш всичко и всеки, неосъзнавайки, как намразваш самия себе си…Започваш да бродиш като прокълнат от съдбата и налагайки си най-тежкото наказание за самия себе си, а имено самосъжалението… слабостта ти …Защо той, а не аз…Гонят те мисли - “Той е повече” …Сладкият и дълбок сън остава далечен мираж от миналото…Всяко едно ново начинание се проваля, живота ти тръгва стремглаво надолу… готвещ се да се разбие от собствената ти омраза към самия себе си…Стигаш до момента, в който спираш да чустваш …момент, в който си неадекватен, момент, в който не осъзнаваш сериозността на което и да било действие или постъпка…единственият смисъл за теб остава тя…Затваряш се в себе си, отчаянието личи дори в начина ти по който дишаш… хаосът е пълен … Дори чорапите не знаеш къде са… Заслепен от болката и светлината в тунела от идвашия влак зачеркваш всичко, което си постигнал до този момент, слагаш чертата на всичко… Всичко вече е мъртво… остава само една купчина биологична маса, която продължава да живее само защото ще е твърде хубаво, за да умреш така лесно…Твоето съществуване е по - вероятно да се нарече мъчение, което наподобява една сива развалина, прокълната от най сладкото чувство любовта…Ти си обречен на едно сиво - черно ежедневие, символизиращо изпепеляващата и неизмерима с нищо човешко болка… Мразейки се сам, неосъзнато започваш да си причиняваш оше болка… дори клетките в тялото ти се свиват и те боли…
 Сутрин се будиш без да знаеш къде…правиш нещо без да знаеш какво…живееш, без да знаеш защо…Заключен си в собствения си затвор на съзнанието…не излизаш…не говориш…не общуваш…ставаш страдащ отшелник в собствената ти къща…Съжалението в очите на хората допълва сложно изплетената мрежа от омраза, болка, страдание и недооцененост… Чувстваш се никак… ти дори не чувстваш нищо друго освен една болка, която се е превърнала в рутина… и вече не буди първоначалното впечатление…Започваш да рушиш без да знаеш какво къде и защо? Не те интересува нищо…болката е обладала и последния разум…
Скоро се събуждаш в бяла пижама, завързан с колани за кушетката … виждащ само две безизразни лица в бели дрехи… Иглата е по - дълга от обикновено… а спринцовката е два пъти по - пълна… Обичайната болка е преплетена сега с ужаса от неизвестното…къде си? Защо си тук? Кой си? …единственото, което помниш е сивата, унищожителна болка… и ето чувстваш вече иглата в ръката си… Бавно ти натежават клепачите …Сивия пейзаж се заменя с бяла пустота … болката отшумява като ек в празното…докато не стигнеш нищото… Всичко е перфектно, докато пак не се събудиш с обтегнати жили и в ревове от болка… псувните и заканите и рева не трогва явно никой от хората в бели дрехи…поредната игла…
Ако имаш щастието случайно да се измъкнеш от своите окови-коланите на леглото… ще получиш бонус бой с палки в мраморния коридор… Ако си по - буен може и електрошок..от който гърчовете няма да те оставят поне седмици… Ще бъдеш щастливец ако случайно електрошокът се окаже по - силен и осакати част от твоето тяло… една част по - малко ще изпитва болка…Отново си завързан, виждаш само бялата лампа на тавана и чуваш жуженето й… което те нервира, усилва така перманентната и рутина болка и те кара да се молиш за поредната игла…
Мрачната утрин те гали с пипалата си прокобни. Събуждаш се отново в потни болки между коланите и леглото. Защо ли пак боли, но има нещо различно, някаква нова гама на болката в душата?...Нещо се е променило..Какво виждаш, нима това е нейната снимка?...НЕЕЕ! Защо...когато я погледнеш очите изгарят, сърцето спира, дъхъта секва, тялото се стяга, очите се изцъклят...душата се мъчи! Единствената ти мечта е да спре, да престане ...каквото и да е, просто да спре...нещо трябва да спре ...или сърцето или болката!Но за да спре болката, трябва да имаш нея...а тя е самата болка...създание направено от..нищо земно...Материалистите и духовно неизвисени личности биха го казали - "като направена от изцедена амброзия, смляни диаманти на прах с марка Мерцедес", но..не аз бих казал, че тя е като...Тя не може да бъде направена от човек, тя не може да бъде направена от Бог....Тя е направена от огън... изпепеляваща, гореща, сексапилна... не..не. Тя е направена от Вода...тя се променя...тя те залива...помита всичко по пътя си...не..не. Тя е направена от земя... не можеш да и устоиш... красотата и мощта на природата умножена по много пак не може да се сравни с нея...не..не Тя е направена и от въздух, тя е навсякъде...в разума ти..без нея не можеш да дишаш, без нея умираш, без нея би се молил да умреш...НЕ! Стига!Тя не може да се сравнява с нещо земно, тя е мечта тя е блян...далечен мираж...нещо неописуемо, нещо което ни е в сърцата...
 Поредна утрин, скован от колани под жуженето на алуминисцентната лампа...единствения ти събеседник...Мъките както обикновено по - силни от вчера и по-слаби от утре...Седиш и се молиш да дойде метадона..поредната игла...поредният израз на слабост в поредната доза метадон...До кога? Докато един ден я имам ли? Аз никога няма да я имам...Докато издържа ли?Да издържа какво? Косите вече са ми изпадали, темето ми лъска...отслабнал съм с 20 килограма...близо ..Кое? А? Близо е билетът за Ада...експрес за 9 пъкал....Неее... Прекалено лесно би било... първо мъчения тук, в тази забравена от бога клиника, затворен затова, че обичаш!Затова, че искаш дадеш любов...Сенките под изцъклените очи всеки ден са повече и повече...докато един ден целият не станеш на сянка...само това ..и болката ще останат...
 Чуваш отекването на женски токове в коридора...Последният път когато го чу беше през 2005...последната година, в която можеше да се наречеш човек преди да те затворят...в онова забравено от бога място...място където е събрана цялата омраза и болка на света! Не е възможно...Жена? Неее..измисляш си ..кънти ти в главата. Сещаш се за последно за спомените преди тотално да се превърнеш в материя, напоена с опиати...Но звукът е съвсем реален..Тотално си се побъркал...Но какво е това? Отваряне на вратата?Много е рано за инжекция...би трябвало мъченията да продължат до по - късно..Невъзможно да е лекар...Усещаш парфюм..НЕЕЕ! Не ... този парфюм ти е познат...токчетата, парфюмът....Сърцето започва така да бие, че ударите отекват като ехо в празната бяла стая, коланите ти пречат да видиш кой стои на отворената врата...очите са ти изцъклени и почервеняли.. контрастиращи на бялото лице.. чувстваш дъха и в стаята...Това тя ли е? Тази, заради която стана животно.. А ти със поглед мрачен ще се любиш със Забрава. Тя тук? Какво прави тук..? Но тя ли е?...Още не я виждаш...удар на токче и тя пристъпва толкова колкото да се разкрие кичур от косата й! Но тя е съвсем същата коса като нейната! Това тя ли е? Нее!...Не, не! Да! Да!Започваш да се давиш, не разбираш нищо! Къде си? Коя е тя? Какво прави там?...Да не би да си умрял? Вените ти изпъкват и се виждат ясно на отслабналото бяло блнаво тяло..Тя пристъпва и разкрива лицето си! Това е  тя! Но как?...Облива те топла и студена вълна...ледена пот покрива разтрепераното ти тяло...устата ти пресъхва..не знаеш какво да кажеш...Въображение ли е това? Истина ли е?...Странно, защо е с бяла манта...Но тя ...тя някак си е по - красива от всякога...а ти толкова нищожен...ИГЛА?????МЕТАДОН!ТЯ?.....всичко се размътва...картината се скрива...клепачите натежават...Всичко е бяло.....Всичко е болка...