Сит на гладен не хваща вяра
Денят беше доста натоварен. Преди да си тръгне лекарят-невролог се загледа навън. Природата се събуждаше след тежката и изтощителна зима. Времето предразполагаше към приключения и красиви мигове извън лекарския кабинет.
Дрезгав женски глас го извади от мислите му.
- Докторе, моля Ви имам нужда от помощ!
- Ще Ви прегледам – каза и я покани в кабинета. С присъщото си уважение и сериозност се обърна към страдащата жена и запита:
- Ще ми разкажете ли сега за оплакванията си?
Зачервена, запотена, жената сведе глава и рече:
- Ужасно, докторе, живея самотно вече няколко години, откакто се спомина мъжът ми, бог да го прости, и не мога повече така... Малко неудобно, но ще се помъча да Ви го обясня. Вчера като хранех кокошките на двора, пък като гледам петелът върху една... каква гледка - само да бяхте видели. И те го правят, а аз, аз горката не знам къде да се дяна...
- Да, продължавайте, продължавайте?
- Какво да продължавам, докторе, това ми е болката?! Други оплаквания въобще нямам...
Изненадан от пациентката си, докторът се почувства като в небрано лозе. За първи път от толкова години практика му се случваше да искат помощ за такова нещо?
И докато обсъждаше в ума си ситуацията, тя продължи:
- Толкова много ли искам, или съм недостойна за Вас? Какъв доктор сте като не можете да помогнете на една пациентка? Или Вие помагате на такива по-важни персони...
- Извинете, госпожо, но аз съм лекар, а не селски бик - вече явно раздразнен, с тих наставнически тон каза на нахалницата. - До тук съм, Вие не сте болна и можете да си тръгвате - посочи ú вратата.
Пациентката стана от мястото си, погледна го с насълзени очи и събрала цялата си енергия и смелост твърдо рече:
- Селски ли си? – не знам, градски ли си? - също не знам, дали си мъж се съмнявам вече, но едно знам със сигурност, че сит на гладен не хваща вяра – след което затръшна вратите и излетя от кабинета...
© Димка Първанова All rights reserved.
