Телефонът ми звънеше глухо продължително и монотонно под възглавницата. Винаги когато заспивах го оставях до нея, а като се събуждах го откривах промушен под нея или паднал до леглото. Навън се зазоряваше. Оскъдната сиво – белезникава утринна светлина пестеливо се процеждаше през тънките процепи на спуснатите щори. В просъница промуших ръка под меката калъфка на възглавницата и напипах гладката повърхност на пластмасата на телефона. Приближих го до лицето си, но сивата пелена на съня едва позволи на полуотворените ми очи да фокусират името изписано на дисплея. Приятна отмора тегнеше над тялото ми и държеше отпуснати всичките ми мускули. Беше Станислав, отколешен приятел с който се запознахме по време на един от незабравимите ловни излети в село Кортен. Станислав бе среден на ръст, здрав, набит момък с къса, черна коса и вечно жив блясък в черните му искрящи очи. Той бе душата на компанията. Неговите нескончаеми, весели истории, по време на излетите и след тях, когато всички седнали около препълнената маса, обвита в синкавия цигарен дим, в дома на нашия общ приятел и горски Георги бяха почти винаги гарнирани с непрестанното обяснително ръкомахане в помощ на тези, които не могат ясно да си представят дадената ситуация, бяха неизменен спътник и ядката в сърцевината на доброто настроение.

И ето сега името на “душата” на  кортенската компания бе изписано на дисплея на телефона ми.

- Добро утро! – весело и бодро кънтеше гласът му в микрофона. Как си Първански?

- Добро да е Стънка – колкото се може се опитвах да звуча бодро и аз, макар, че очите ми се затваряха. Как я караш?

- Благодаря, добре съм. Извинявай, че те притеснявам по това време, но искам да ти кажа, че тази седмица съм командировка в Елин Пелин и с част от тукашните колеги от предприятието решихме да направим два излета за прасета с тяхната дружинка. Ако си съгласен мога да мина утре сутринта с джипа и да те взема от вас? Ти нали сега си в София?

- Да, да в София съм. Разбира се, че ще дойда с вас. Няма да пропусна да изгърмя някоя гилза след някое прасенце. Кога ще дойдеш да ме вземеш?

- Утре към пет и половина, шест най-късно да си готов.

- Слушам и изпълнявам – ясно чух поразведрения ми вече от добрата новина глас в микрофона. Ще гледам да съм излезнал пред нас и малко по-рано даже.

- Лек ден и приятна работа Първанка.

- Лека и на теб.

Унесен в радостни мисли, породени от задаващите се два ловни дни, почти не усетих как петъчния работен ден се промуши неусетно като дребни песъчинки между разперени пръсти. Прибирах се вкъщи от работа с ускорени крачки, а от навъсеното зимно небе започваха да се откъсват и тихо с въздишка да се понасят към земята многобройни дребни снежинки. По улиците, по тротоарите, както и по дългата ограда на Тец София Изток в столичния квартал Дружба, покрита с бодлива тел, която винаги, когато минавах покрай нея, натрапваше в съзнанието ми неприятното олицетворение със затвор, започваше бързо да се трупа приказно бяла снежна покривка.

Още щом отворих вратата на апартамента, окачих якето и оставих чантата на закачалката в коридора се насочих към металната каса, изработена по специална поръчка. Тя бе по – широка от обикновените каси, а на външен вид наподобяваше дърворезба и много трудно можеше страничен човек да се досети, че е метална каса за оръжие. Отключих с тихо метално щракване вратата  и внимателно се загледах в двете оръжия. Изпаднах в неприятна дилема. От ляво стоеше подпряна със затъкнати чисти парцалчета в дулата на двете цеви, старата и изпитана в боя , първата ми пушка надцевката ИЖ – 27. По приклада вече личаха множеството драскотини получени в резултат на дългогодишната и служба. От дясната страна с чисто новия си метален блясък гордо позираше новата ми придобивка – карабина Мазалат 7х62 R, която си купих по случай кръглата  годишнина.

Поколебах се още няколко минути, но все пак за утрешния ловен излет реших да взема карабината. Вярно, че с нея имах изстреляни само няколко кутии патрони на стрелбището в с. Лозен, но рано или късно и на нея трябваше да и направя бойно кръщение. Ето, че този момент настъпи.

Хванах пушката за шийката на приклада и я извадих от касата. Прокарах мекото памучно парцалче по металните части за да премахна остатъците от смазката, а след това издърпах затвора за да проверя изправността му. Всичко по нея беше в перфектно състояние.

Отворих гардероба, извадих отвътре дебелото камуфлажно яке, във вътрешния джоб на което мушнах една кутия патрони и заедно с панталоните ги положих върху стола.

Седнах да вечерям пред телевизора с любимата ми пържола, гарнирана с домати и краставички, съпроводена с любимата ми чаша вино и може би един час съм прещраквал програмите преди неусетно да заспя. По някое време жена ми само ме е покрила с одеялото както се бях изтегнал на фотьойла без да ме буди.

На сутринта пискливата аларма на телефона неприятно разряза на хиляди парченца розовата сънлива пелена обвила всичките ми телесни клетки. Набързо се ободрих с няколко шепи студена вода и обличайки камуфлажните си дрехи докато кафе машината с прегракнал глас огласяйки целия апартамент оповести за готовото ми сутрешно кафе, аз бях вече наметнал якето. Грабнах пластмасовата гореща чашка и вземайки пушката, опряна още от вечерта до касата гордо и изпълнен с вълнение закрачих към пътната врата.

Не изминаха и пет минути, откакто запалих цигарата и отпих две глътки от горещата кофеинова течност когато светлините на двата фара на приближаващия се джип Нисан Навара процепиха сивата предутринна тъма. Колата спря, предната врата се отвори и на оскъдната светлина видях приятелски усмихнатото лице на Станислав.

- Първанка, добро утро! Готов ли си? Хвърляй пушката отзад на задните седалки и моята е там.

Аз весело поздравих, внимателно положих пушката върху раницата и пъргаво се метнах на предната седалка.

В ранния час по пътя за Елин Пелин нямаше никакво движение, пътувахме спокойно, а тихата ретро музика идваща на вълни от радиото приятно галеше слуха ми. В приятната атмосфера в колата разговорите вървяха гладко и меко, а шарейки с очите си по белия сняг покрил полетата и горите с радост си мислех как прасетата са оставили ясни издайни следи от снощните си подвизи и лесно ще можем да определим лежанките и местонахождението им.

Вече ясно се развидели когато достигнахме първите къщи на гр. Елин Пелин. Завихме в първата пряка и след кратък рейд из побелелите със снощния сняг тесни улички, достигнахме до малко кафе в центъра на града. Там вече се бяха насъбрали един отбор юнаци, около двадесетина човека, които наведени над дъхавата пара на кафетата обсъждаха тактиката за предстоящия лов и попълваха бележката. След кратко ръкостискане и няколко весели поздрава се доближихме до секретаря на дружинката който записваше имената на ловците и номерата на билетите в бележката. Не чакахме много. След десетина минути всичко около документацията беше готово, ловците започваха да се разшавват и да стават от столовете и в движение председателя даваше указания за предстоящите две гонки за деня. Ние със Станислав се качихме в джипа и потеглихме.

От югоизток небето аленееше. Вятърът си играеше със сиво – белите къдели на облаците и им придаваше най – различни и причудливи форми. Беше студено и тук – там отново започваха да прехвърчват снежинки.

 Първо щяхме да прогоним местността “Червения дъб”, която представляваше пресечена местност, прорязана от шосе, разделящо дъбовата гора на две, а отвесно от шосето се спускаха стръмните стени на горист дол. Падна ми се последната пусия, която беше именно в единия край на този дол обрасъл с ниските храсталаци на леската и с високите стройни стволове на червения дъб. Гоначите щяха да подгонят дивеча от срещуположния му край. Спрях се до един бял камък под короната на един самотен смърч. Свалих карабината, извадих кутията с патрони от джоба на якето и с едно движение издърпах болтовата ръкохватка, освободих затвора и напълних пълнителя с жълто – червеникавите тънки куршуми. След което върнах ръкохватката в изходно положение и освободих предпазителя. Огледах се наоколо. Позицията не беше лоша, видимостта ми бе ясна до около стотина метра, дъбовите дървета примесени тук – там с единични смърчове бяха нарядко и само една туфа от лескови храсти на около 50 метра вляво от мен представляваха по - значителна преграда. Над гористите възвишения стигащи до шосето се рееше ято гарвани и техните единични мрачни гракания, идващи сякаш от отвъдното навяваха неприятни мисли в съзнанието ми, а някъде далеч над заснежените върхари се носеше пронизващия писък на самотен ловуващ орел.

В този момент от отсрещния край на дола глухо отекна изстрел, за момент ми се стори, че чух и басовия лай на единия от бараците.

                                                         ***

И през тази нощ ловът на петте вълка от малката глутница населяваща планината над “Червения дол” не беше успешен. През нощта бяха устройвали на няколко пъти засади на младия петгодишен елен, съпроводен от неговата дребна, сиво – кафява, две годишна кошута, но на два пъти нямаха късмет заради мощните и повратливи скокове на чифтокопитните през гъстите лескови храсти, които бягайки хвърляха пръски кал и сняг с широките си копита. На един глух и изоставен тесен коларски път най – младия от вълците плътно легнал в снега, застанал перпендикулярно на пътя на едрите животни, не успя да издържи на изкушението, нервите му изневериха, силните му мускули на задните му крака го отхвърлиха като стоманена пружина със стотни от секундата по – рано отколкото трябваше и вместо към врата, едрото му прицелено тяло налетя на украсената с четири разклонения рога глава. В резултат белезникавия получи голяма разкъсна рана в областта на рамото на десния крак и сега, когато глутницата се изтегляше за почивка с увиснали опашки и замръзнали от дъха муцуни към гористия дол, той леко понакуцваше и тихо проръмжаваше от болка.

В момента когато пресякоха шосето и започнаха да се придвижват през редките храсти налетяха на двете гончета и барака на гонача Методи. Отпред вървеше сребристо -сивия охранен вълк или “ кардинала”, както го наричаха местните пастири, които имаха щастието да го зърнат. Зад него умърлушено прекрачваше дребната червеникава вълчица, след нея уморено се движеха нейните по – големи сиво - черни мъжкари, които все още не бяха се отделили от глутницата, а най – отзад куцукаше  най – малкия, белезникавия. Още щом барака залая, “кардинала” се опита с няколко залъгващи маневри да поведе глутницата към реката течаща в отдалеченото дъно на гористия дол и там да прикрият следите си от кучетата, но едва пробягал петдесетина метра изтрещя изстрел и пред очите му едно малко дъбово клонче се пречупи, а бренекето профуча покрай главата му. Ловеца не улучи. Кардинала светкавично се обърна към срещуположния край на дола и в този момент се чу втори изстрел. Дремките изсвириха във въздуха и един от младите вълци изквича и се просна на земята в предсмъртни конвулсии. Очите на едрия вълк се наляха с кръв, съзнанието му се залута, бързо проектирайки карта на местността в опит да си спомни как да се измъкне от дяволския дол, който сееше смърт. Той пробяга известно разстояние, съпроводен от още няколко изсвирвания на куршуми и започна да се промушва през една туфа от гъст лесков храсталак.

В този момент го видях. Бавно и величествено излезе от храсталака, погледна за миг назад по посока на лая на кучето и тръгна в тръс нагоре към шосето. Вдигнах карабината, а кръста на оптическия прицел безстрастно легна върху разкошната сива козина на врата му. Поведох го и в момента когато забелязах, че центъра на кръста се заби малко над муцуната, на височината на окото натиснах спусъка. Изстрела силно отекна над самотната гора. Сивия кардинал не можа да довърши крачката си, а безшумно се строполи в мекия сняг. Получи се перфектен изстрел, а от разстояние петдесет метра след попадение в главата куршумът 7X62 едва ли е причинил болка на животното. Смъртта настъпи мигновено.

 Нямаше по щастлив човек от мен, защото според моите разбирания трофеят от вълк е по – ценен от трофея на дивата свиня. Вълкът е най – интелигентния хищник населяващ нашите земи, мозъка му е много силно развит, тактиката му на лов е сред най – добрите в света на хищниците и ако успееш да го надхитриш, значи си постигнал много.

Ноември 2015