Приседнал на една високата скала и с празен поглед, блуждаещ към пълната луна, скръбта не го напускаше. Обвиняваше себе си за всичко. Но какво друго му оставаше... най-жестоката и изгаряща болка, която можеше да изпита един родител... един баща е болката от загубата на своята рожба.
Обвиняваше се, че не бе направил всичко по силите си, за да спаси дъщеричката си, но болестта бе коварна и всички лечебни отвари и мехлеми се оказаха безполезни, а него - остави безсилен, с вързани ръце, да вижда как тя мъчително изпива крехкия живот на така младото момиче, скъпата му Елсинор.
Безграничната му любов се бе превърнала в безгранично страдание след нейната смърт... Там, на тази скала, Скалата на спомените, той с мъка и напиращи сълзи изживяваше на ново всички мигове, прекарани с малкото си момиченце: любовта, с която я дари от мига, в който бе поела първата си глътка въздух и щастието, с което я бе прегърнал още обвита в бели пелени... спомни си дивия й борчески дух и жажда за приключения... За бога, та тя беше толкова млада... толкова живот я очакваше, а тази проклета съдба го бе прекършила...
Последва дълбока болезнена въздишка и той зарови лъце в грубите си, осеяни в белези от многобройните битки, длани и тихичко зарида, проклинайки живота си и най-вече злата съдба, която му бе отнела най-скъпото и след себе си му бе оставила една вечно кървяща рана в гърдите.