Скитане
Сонорни ореоли над главата ми. С матово-копринен цвят.
Свещта в ръката ми се бори с разтапянето. И със сладникавия ванилов аромат.
Ще си предпиша слънце в сенките... и ще го зазидам. А гласът на душата ми прегракнал е... И шепне. Като воал във стихотворна форма.
Краката ми настъпват кристали. А аз ги мислех за бучки сняг.
Илюзиите винаги ме изкушават. Всъщност са копнежи. Изваяни. Лакирани. Създадени са поривно...
Пързалям се по стените на спомените. То е като твоята ръка, на сантиметър от кожата ми. Гали ме въздухът, предизвикан от движенията й, а не самата ръка.
Обичам импулсите. Като зараждаща се зора. Като път без довършване. Намекващ за брачна халка.
Обичам да тлея в моментите. И да живея в цвят на огън. Жълто-червено-оранжев, със синьо-лилави оттенъци, черно в дъното си и пламенно бяло на върха.
Нека да разчупим механизмите. Да загладим зъбчатите колела. Аз търсех спасение в спомените. А може би е трябвало да ги оставя на брега. Нека им се радва лятото. Аз ще пусна зимата в себе си. За да я харесам.
Събуждам се. А сякаш е прераждане. А може би се връщам при себе си. Къде скиташ, малка любопитна душа?
© Ралица Стоева All rights reserved.
