Ангел лежеше на земята, над очите му се спускаше кърваво червена мъгла, усещаше как студа го обгръща, а той се бореше с всичките му останали сили да не припадне. Гледаше право пред себе си, където между две светли, кръгли петна се открояваше тъмен женски силует, а високите токчета издаваха влудяващ звук. После чу форсирането на двигател, светлите петна се извъртяха и когато звукът замря в далечината, а светлината се стопи между дърветата  над него се спусна гъст, черен мрак.

       Силно разтърсване го извади от дълбините на всепоглъщащото черно, в което потъваше. С усилие отвори очи и видя уплашеното лице на Боби, който се беше надвесил над него. Ангел леко се повдигна на лакът и се огледа. Лежеше на земята, а приятелят му беше изпаднал в паника.

        - Какво се случи? – попита неразбиращо Ангел.

        - Изкара ми акъла, бе човек. – каза Боби и избърса челото си с опакото на дланта. – Ти ми кажи какво се случи. Тъпия компютър заби и докато се опитвах да го оправя чух зад гърба си звук от падане. Когато се обърнах ти лежеше на земята в ступор, с широко отворени очи и нито ме чуваше, нито ме виждаше. Направо ми побеля косата за секунди.

        Ангел седна на пода и разтърка слепоочията си.

        - Пак се случи, Боби. Отново ми се върна спомен. – той се облегна на бюрото и издиша тежко – Ако продължава така, това спомняне ще ме довърши.

      - Оф – въздъхна Боби – Теб не знам, но мен със сигурност. Помислих, че си получил инфаркт. Казвай какво видя този път.

         Ангел разказа и добави.

        - Лошото е, че и двата спомена са ясни като картина, но все още нищо не ми говорят. Какви са тези случки, къде са станали, кои са тези хора. Нищо.

        Боби му подаде ръка и му помогна да се изправи.

        - Това сега няма значение. Важното е, че се случва и то доста бързо. Виж само, за цяла година нито един спомен, а сега за три дни два и то ясни. Имай вяра и пъзелът сам ще се нареди.

        Ангел се усмихна измъчено. И двамата бяха забравили снимките. Излязоха в дворчето да се освежат. Боби направи чай и пиха в пълно мълчание. Всеки обмисляше случващото се по свой начин. Боби се надяваше тази история да се разплете колкото може по-бързо и приятелят му да заживее спокойно, а Ангел отново се чудеше дали иска да си спомни и се надяваше спомените му да се връщат по малко и не толкова болезнено. Допиха чая и Ангел поиска да се прибере. Беше изтощен, а ги чаках още два три дни работа. Боби го изпрати до улицата и се върна да поработи още малко.

       В следващите дни Боби бе определил местата за снимане, в най-оживената част на стария град и на края огромна лъскава бизнес сграда в центъра. Общо взето дните протичаха почти еднообразно. Сутрин Ангел ставаше и отиваше на уреченото място, изиграваше ролята си, а вечер Боби се появяваше от някъде и двамата отиваха в ателието да разгледат материала. А той беше повече от достатъчен и много повече от качествен. Кадрите се получаваха толкова непринудени и достоверни, че Боби започна да се притеснява, че няма да може да си избере. Мястото за изложбата беше с ограничена площ, а на него вече му се искаше да покаже всичко и за това нощем с часове се взираше в снимките, за да избере най-най-най добрите.

          Ангел беше решил да остави Стария град за на края и в предпоследния ден от снимките отиде в центъра и седна в градинката пред лъскавата сграда. Денят тук започваше динамично. От всички страни прииждаха елегантно облечени хора забързани към служебните си дела. Някои идваха пеш, други слизаха от луксозни автомобили и потъваха в студения, стъклен търбух на голямата сграда. Ангел си спомни денят, в който се наложи да „стане“ просяк. Той беше едновременно най-лошия и най-щастливия му ден, защото беше срещнал Боби, а това момче промени живота му. Както в онзи ден по обед настана оживление. Служителите излизаха от сградата и се отправяха към околните заведения за обяд. Тук обаче никой не обръщаше внимание на Ангел. Все едно беше невидим. Кутията стоеше празна и той са замисли, че хората са станали като ходещи крепости. Затворени в себе си, себични и слепи за чуждото нещастие. Приличаха на тъмни, заключени складове пълни с вещи и празни от живот.

            Денят минаваше бавно и скучно, а хората на това място отказваха да забележат Ангел. Дори, когато при него дотича малко, бездомно кученце и въртейки опашка започна да се закача с него, ситуацията не се промени. С появата на малкия симпатяга Ангел спря да мисли за тях. Това създание заслужаваше много повече внимание от бездушните сенки в лъскави дрехи. Ангел раздали храната си с животинката и двамата прекараха остатъка от следобеда в игри и закачки. Привечер кученцето просто си тръгна. Ангел го изпрати с усмивка и се приготви да си върви.

            Звънът на монетитe в металната кутия проехтя като самотна камбана в прииждащата на талази тишина, а почукването на високите токчета по циментовите плочи звучеше като „капчукова песен“, която продължаваше да го преследва с познато си звучене. Той обърна решителен поглед в посоката, в която се отдалечаваха елегантните обувки смутили мислите му. Този звук не му даваше покой. Издиша тежко, събра припряно монетите и тръгна след жената. Тя пресече улицата и влезе в луксозен ресторант. През големите витрини Ангел я проследи с поглед до масата, към която вървеше. Мъжът, който я посрещна беше с гръб, но на Ангел му се стори познат и неприятни иглички забоцкаха тила му. Ангел поседя известно време с надеждата мъжът да се обърне, но това не стана и понеже Боби не се появи той тръгна към къщата. Искаше да се наспи и да си почине за последния ден от предизвикателството, в което двамата се бяха впуснали.

      В деня за снимки в Стария град, Ангел стана преди да съмне. Не беше мигнал и вече нямаше търпение да излезе. Цяла нощ се въртя в полудрямка и все имаше чувството, че къщата му говори, а щом затвореше очи в главата му са завърташе безумен калейдоскоп от преживяното през последните седмици примесено с неясни картини, които може би бяха спомени.  Стряскаше се, сядаше на ръба на леглото, слушаше тишината и беше убеден, че чува шепот. Имаше чувството, че полудява. Нещо вътре в него неистово напираше да излезе на яве, но все не се получаваше.

       С първите слънчеви лъчи Ангел вече крачеше към антиквариата и се надяваше Бай Георги да се е върнал. Трябваше да говори с него, имаше нужда да му сподели терзанията си и да научи още за къщата и Дюлгеров. Боби му беше приятел и опора, но беше твърде млад и Ангел го приемаше повече като син, когото не искаше да товари излишно с проблемите си. Той си имаше достатъчно ангажименти покрай снимките и откриването на изложбата.  

     Все още беше много рано. Ангел вървеше бавно по калдъръмените улички и се наслаждаваше на тихата утрин. Неусетно се озова на върха на хълма, където бяха руините на крепостта. До сега не беше стигал до тук. Изкачи се по останките от стената, стигна до края, седна на ръба и се огледа. Градът се виждаше като на длан. Там долу улиците полека оживяваха, а тук горе беше тихо и спокойно. Ангел затвори очи и подложи лицето си на топлите, пролетни лъчи. Усети как тревогите му постепенно се стопяват, душата му се изпълни с покой, мислите му се успокоиха и сякаш започнаха да се подреждат. Реши да използва момента и да опита да сглоби дотук откритите части от пъзела, в който се беше превърнал живота му. Прехвърли на ум всички събития от последните седмици и вече беше убеден, че идването му в този град не е случайно. Въпреки проклетата амнезия усещането, че мястото му е тук ставаше все по-силно. Нещо дълбоко в душата му подсказваше, че точно тук ще открие себе си и въпреки страха от болезнените проблясъци вече искаше това да стане колкото се може по-бързо.

        Ангел скочи на крака и забърза към антиквариата. От далеч забеляза, че дървената порта е отворена, въздъхна облекчено и буквално влетя в магазинчето. Като го видя Бай Георги излезе иззад бюрото и го прегърна дружески.

         - Ей, Ангеле, здравей моето момче – каза с усмивка и го покани да седнат. – Ама какви са тия дрипи, да не ти се е случило нещо лошо докато ме нямаше? Къде е оня разбойник Боби да го питам аз защо не се грижи за теб?

        Бай Георги го заля с порой от въпроси и Ангел не можа да се сдържи, и се разсмя гръмко.

        -  Чакай, чакай, Бай Георги. Нищо лошо не ми се е случило. Това е реквизит, както му вика Боби. – И Ангел разказа на кратко какво бяха правили през тези няколко дни, за снимките и за случката с Онзи.

       Възрастния мъж видимо се успокои, но при споменаването на Дюлгеров една дълбока бръчка преряза челото му между веждите.

        - Ах, тази малка гад. – каза през зъби и стисна юмрук – Познавах баща му, властен и надменен, не се спираше пред нищо докато не постигне своето. Не мислех, че на света има по-лош и безскрупулен човек от него, но след като се спомина преди шест месеца и синът му се появи в публичното пространство разбрах, че съм сбъркал. Малкия беше наследил не само бизнеса на баща си, но и противния му характер, а след това, което ми разказа дори мисля, че го е надминал. Да ти кажа, Ангеле, пази се от такива хора. Те нямат нито съвест, нито сърца. Ако можеш стой далеч от тях.

       Ангел наведе глава и се загледа в ръцете си. Може би Бай Георги имаше право, но предположенията за връзката на Дюлгеров със старата къща не му даваха мира. Трябваше да разбере за какви проблеми около имота беше споменал миналия път.

        - Благодаря за съвета, но има нещо около тази фамилия, което не ми дава мира – каза Ангел и погледна възрастния мъж право в очите. – Сега не мога да ти обясня, но по  някаква причина знам, че трябва да разбера всичко около „Къщата с розите“. Миналия път спомена за някакви проблеми около нея и ми се щеше да ми разкажеш всичко, което знаеш.

       Бай Георги го изгледа изпитателно, но Ангел не отмести поглед и тази решителност накара стареца да изпълни молбата му.

       - Ами, щом мислиш, че е важно за теб да ти разкажа. Помня преди около две години много се зашумя покрай тая къща. Вестниците всеки ден пускаха информация за някакъв проект за обновяване на западащи части от града, за нови инвестиции и отваряне на стотици работни места. Първоначално хората одобриха идеята, защото щяха да се прочистят няколко занемарени парцела в покрайнините, които се бяха превърнали в гета. Но когато в списъка с местата се появи онова със старите къщи до гробището нещата коренно се промениха. Статиите във пресата сипеха суперлативи за човека, който уж милееше за бъдещето на града и заглушаваха всеки опит за протест срещу събарянето на тези сгради. Хората негодуваха, но на този свят „какво не може да се купи с пари, се купува с много пари“, а тази компания очевидно разполагаше с неограничен ресурс. До последно не се споменаваше името на инвеститора, но целия град беше наясно, че може да е само едни – Евстати Дюлгеров, бащата на онзи дето си срещнал. След време от приятели научих, че повечето къщи вече са продадени, но собствениците на две-три устоявали на натиска, а без тях нямало как да се осъществи проекта. Една от тези къщи е „Къщата с розите“. Доколкото разбрах имало само един наследник, но той категорично отказал да продава не зависимо от цената. Някъде по това време информацията във вестниците секна. Пак от приятели дочух, че въпросният наследник бил изчезнал и за момента проекта бил замразен и може би вече година нищо не се случва. Това е. Не знам колко ще ти е от полза, но от мен толкоз. Като се видиш с Боби може да го помолиш да влезе там, в това как му викаха, мрежа ли, интранет ли, там можело да се намери всякаква информация. Не ми е работа да знам за какво ти е всичко това, но пак ти казвам, ако не се налага стой далеч от тази хора.

        Ангел кимна.

       - Благодаря, Бай Георги. Благодаря за разбирането и помощта. Когато разбера защо трябва да знам ще дойда да ти разкажа и дай Боже някога да мога да ти се отплатя за добрината. – Ангел стана енергично – а сега трябва да тръгвам, че работа ме чака.

        Бай Георги го потупа бащински по рамото и го изпрати до вратата.

        - Айде със здраве, а довечера ако ви остане време минете с Боби да пием по едно. Имам да черпя за ползотворното си пътуване.

        Ангел обеща и тръгна към мястото за днешните снимки. Вървеше и мислеше за всичко, което научи. Прехвърляше отново и отново цялата информация и опитваше да разбере защо изпитва нужда да знае това.

        Денят прекаран в Стария град беше ползотворен и за двамата „партньори“. Времето беше прекрасно и по калдъръмените улички минаваха много туристи дошли да се насладят на старинната архитектура и атмосферата на това застинало във времето кътче. Ангел беше седнал на прага на портата пред голямата църква и по навик оглеждаше и изучаваше минувачите. От време на време кутията издрънчаваше и той благодареше с кимване и усмивка. За да не скучае, днес беше решил да вземе една от книгите, които намери в сандъка на тавана. Беше джобно издание на „Диви разкази“ от Николай Хайтов и Ангел потъна в този „непознат“ за  него свят.

         Боби стоеше зад каменна ограда, в която имаше елипсовидни отвори с решетки от ковано желязо. Беше направил няколко кадъра на четящия просяк и сега го гледаше с възхита и удивление. Този безпаметен човек беше толкова различен. Притежаваше някаква необяснима харизма. Въпреки, че бе изгубил целия си свят, той не беше гневен, не търсеше виновник, не търсеше оправдания и не давеше нещастието си в алкохол, както правеха почти всички в неговото положение. Не беше се примирил с положението си, но смирено чакаше денят, в който щеше да си върне живота и макар да осъзнаваше, че този ден може и да не дойде не си позволяваше да се отчайва. Този човек беше различен. Сякаш беше дошъл от друг свят.

Следва продължение...