Aug 21, 2023, 4:24 PM

 Скитникът арменец 1 

  Prose » Others
529 0 1
Multi-part work
6 мин reading

Скитникът  арменец

 

     Не се смейте и не се чудете. Това не е роман от Евгени Сю. Да, той е написал “Скитникът евреин”, както и “Парижките потайности”, но не ме е познавал да да напише “Скитникът арменец”. Аз  също няма да напиша роман с такова заглавие. Това прозвище ми беше дадено от жена ми преди много години. Не знам дали съм заслужавал такава “титла”, все пак да те сравнят с герой на един голям френски писател, си е гордост и чест. Но поглеждайки назад във времето, реших, че моите пътешествия по “света и у нас”, може би са доста много за да ме удостоят с такава “титла”. Е, навярно се досещате, че моята съпруга не ме е нарекла така заради  пътуванията ми, иначе би ме нарекла “пътешественик”. Но хайде да не уточняваме подробностите.

Преди 2-3 години, като се замислих върху живота си през изминалите 82-83 години, установих, че съм посетил над 35 страни. За градове няма да говоря, защото едва ли ще си спомня всички които съм посетил,  много са.

Първият ми спомен за пътуване е от моето ранно детство. Някъде към 1940-41 година. Бил съм на не повече от 4 годинки. Заминахме за Пловдив, мама, вуйчо и аз. Отивахме на “сгляда”. Вуйчо беше стар ерген и искаха да го сватосват с някаква “майничка” от Филибето. Естествено арменка.

Картината на перона на Централна гара е пред очите ми, сякаш е било вчера.  Мама с черен костюм, вуйчо с пардесю с десен “рибена кост” в бежово кафяви тонове и с кафяво бомбе на главата. Вероятно е било есен или пролет. Таково облекло се носеше в тези сезони. Помня как бях облечен и аз. Пардесю с подобна шарка, като на вуйчо, а на главата пилотка с пискюл. Мама непрекъснато ми шиеше такива пилотки, имаше слабост към такива шапки за единствения си син. Брат ми се роди след 6-7 години. Все още бях единственото дете на семейството и както се досещате бях център на внимание.

Влакът беше бърз и изминаваше разстоянието за около 3 часа и половина. До Вакарел ни теглеха два локомотива, и на тази гара откачаха единия и до Пловдив влака имаше само един.

Обичах да гледам през прозореца в коридора, полята, горите и планините, които прекосявахме докато се появат пловдивските тепета.

На гарите, веднага щом влака спреше, покрай вагоните тичаха амбулантни търговци които предлагаха лимонада, боза, банички и други закуски и лакомства. Пътниците купуваха, получаваха купеното през прозореца на вагона и плащаха  по същия начин. Някои пътници слизаха на гарата и бързаха да напълнят шише с прясна вода за пиене. На всяка гара имаше такива чешми. Някои едвам успяваха да се качат отново на влака, тичайки след него. Може би някои не са успявали. Не знам.

Ние пътувахме във “2-ра класа”, седалките бяха дървени и за по 4 човека от всяка страна. Запазени места още не бяха въведени и всички се стремеха да седнат до прозореца на купето, където имаше и подвижна масичка на която пътниците се хранеха. Почти всички си носеха храна или си купуваха  банички, мекици или други закуски от амбулантните търговци по гарите. В купето пътниците седнали до прозореца, често пъти отстъпваха своите места временно на други които искаха да хапнат.

Тук ще отида доста напред във времто и ще ви разкажа за един комичен случай.

Не мога да ситуирам случката във времето, но е  десетки години след моето първо пътуване с което започнах расказа си.

В ансамбъла на БНА, в хора пееше Зайрмайр. Беше солист. Съпругата му беше пловдивчанка и петък след обяд взел влака за да отиде при жена си, която гостувала на родителите си. Членовете на воения ансамбъл ходеха униформени. Зарко, както го наричахме всички, беше не висок, със светли коси, почти отсъстващи от темето му. Влиза в едно купе, където седят две дами- една млада, а другата доста по-възрастна. Зарко иска разрешение, съгласяват се с не особена учтивост и  той сяда срещу тях на свободната седалка.

Само след минути, възрастната жена се обръща към дъщеря си на арменски.

- Този пък какво се намести при нас, сега ще ни замерише на партенки. Не можеше ли да седне в друго купе,- бае бабата, лицемерно усмихвайки се на Зарко.

А Зарко се смее вътрешно и се чуди как да си отмъсти. Изведнъж се сеща, че си носи сандвич завит в арменски вестник. Вади сандвича, оставя на масичката сандвича със салфетката и опъва вестника пред себе си, правейки се, че чете.  В купето се задвижват седящите жени, чува се шум от отваряне и затваряне на вратата на купето, и  когато Зарко сваля вестника от двете жени няма и следа.

Подобен случай имах и аз самият през Юли 1959 г. Тогава отбивах редовната си военна служба в ВВС, като библиотекар в едно поделение в с. Божурище. Бях на края на службата си когато ме изпратиха в тридневна командировка в Телиш.

По силата на един идиотски закон завършилите техникуми, имаха право да следват само във ВУЗ по специалноста. За мен то беше Политехниката. Три години кандидатствах, явявах се на конкурсни изпити по български, физика и математика. По български имах “много добър”, по физика “добър”, но по математика “слаб 2” и вратите се затваряха пред мен. За мой късмет през 1959 год. Министерство на просветата разреши на такива като мен да кандидатстваме в СДУ- Софийски Държавен Университет, по специалностите руска филология и западни филологии- френски,  италиански, английски и немски. Веднага се кандидатирах за френска филология, явих се на конкурсен изпит по френски и чаках с нетърпение резултата.

Не помня точно датата, но списъците на приетите студенти излязоха в деня на моето завръщане от командировката в Телиш. И аз, в смачканата и мръсна войнишка униформа( все пак прекарал 3 дена на чуждо място) директно от централната софийска гара се метнах в тролейбус номер 1 и се отзовах в задния двор на Университета, където по стените бяха разлепени списъците на приетите  студенти “новобранци”. Тълпи от майки, бащи и кандидат-студенти се тълпяха пред списъците. Едни се радваха, други бяха тъжни и разочаровани, трети плачеха от радост. Имаше и такива които псуваха късмета си.

След лутане пред списъците и бутане в тълпата намерих списъка на приетите по специалноста “френска филология”. Класирането беше по успеха на изпитите, отделно момичета- 60 приети, а момчетата във втория списък-15 души. Вълнението ми беше неописуемо и няма да ви занимавам с това. Можете да си представите напрежението което съм изпитвал търсейки името си в списъка. Да, бях приет, видях си името някъде по средата на списъка. Преставям си каква щастлива усмивка съм извадил в този момент. Щях да следвам френска филология! Ура! Кой като мен!….. И в този, може би един от най-щастливите мигове в живота ми, зад гърба ми чух коментар за моята супер щастлива усмивка на чист арменски език. Майка говореше на дъщеря си кандидатстудентка. “Погледни го тоя, как се усмихва, явно са го приели.  кой знае от кое село е. Е така приемат селяните, а нашите градски, интелигентни деца остават на улицата.”

Леко се обърнах, видях ги застанали зад гърба ми, момичето плачещо а майката ме гледаше със злоба и пренебрежение. “Така е госпожа, и селяните имат нужда от образование”,- казах на чист арменски език и веднага се обърнах към списъка на моя триумф. Само след секунди от тях нямаше и помен в задния двор на СДУ.

Голямо беше моето очудване когато в края на списъка на  приетите момчета, видях името на една моя позната арменка. При българите това име се води за “мъжко” и  навярно срещу солидна сума са я класирали сред момчетата, при които бала беше доста по-нисък. Но това е друга тема и няма нищо общо с моите скитания по света.

Но да се върнем към Филибето, майна!

Сватлъка не стана! Момата се оказа силно накуцваща и не се хареса на вуйчо. Той беше красив, интересен мъж. Слаб, висок, представителен и много елегантен. С черна, леко къдрава коса, изразителни  черни очи, малко напомняше на Яворов.

Върнахме се в София и живота продължи мирно и тихо. Но не за дълго. Бяхме в навечерието на Втората световна война и светът щеше да се промени коренно.( следва продължение)

» next part...

© Крикор Асланян All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Хайде, пак нещо интересно. Ще го чета с удоволствие.
Random works
: ??:??