Скитникът арменец 50

                    Скитникът арменец 50

“ Стара Варна” в спомените на един кореняк софиянец.

                                    ( продължение)

Вторник, 10 август 1954 год. Курортният сезон във Варна е апогея си. Морето синьо, “като от коприна”, небето безоблачно като живота ми. Е, не е съвсем безоблачно, има едно малко пухкаво облаче,  защото моя учител Дако Даков - Цепеняка, се заяде с мене и ме остави на поправителен. Дребна работа. Важното, че съм на 17 години, след 4 месеца ще навърша 18, ставам пълнолетен и ще мога да гласувам, да избирам и да ме избират. Да видим кой ще ме избере! Засега няма кандидатки.

        По Главната щъкат хиляди. Облечени в елегантни пъстри дрешки, с широкополи бели или цветни шапки на главите, народа го е ударил на живот. Поне на мене така ми се струва. Плажа  е претъпкан, сладкарниците и ресторантите също. Пред бюрото на “Табсо”, голяма група курортисти  чакат автобуса, който ще ги закара на летището, за да отлетят за София или Пловдив. Билета до София е само 12 лева, и не си заслужава 12 часовото блъскане във влака.  На своите самолети “ИЛ”, Табсо вози бързо, комфортно и евтино. Побързайте,  не останаха. Това е малко черен хумор, но при такова слънчево настроение, по ракиено време може да си го позволим.

Чахкинчетата, печени търговки, на заминаване си продават и последните найлонови килюти. Комбинезони, блузки, чорапи всичко е за продан. Купува ли купува българския народ, жаден за европейска стока. Годината е 1954 година и НР България още не е в  Европа, но тогава не знаех това. Ама и учителите по география не го знаеха. Разбрахме го, когато през 2007,  новото правителство на Република България радостно изкрещя “България най-после в Европа”.  А къде бяхме до тогава, “днес никой не знай, днес никой не знай”!

Пак се увлякох, но “ да се върнем при нашите овце”-френски израз, означаващ да се върнем на темата която обсъждахме.

Входовете на къщите по Главната, често се превръщаха в пазар, където чехкини и полякини, а понякога и немци от ГДР, предлагаха  за продан собствените си дрехи, бельо, обувки, джапанки и други стоки. Хем намаляват багажа, хем продават изгодно старите си вещи.  А ние българите купуваме. Найлонови гащи или комбинезони, как няма да купиш,  такава модна стока! Ама били употребявани, какво от това, ще ги изперем и готово, ще станат чистак нови.

Така и аз си купих голяма и много хубава палатка от едни чехи, които си заминаваха. Но това стана много по-късно, към 1986-87 година на къмпинг “Делфин” до Ахтопол.

Както ви казах в самото начало, този ден беше  10-ти август 1954 година. Пак бях дошъл на курорт и гостувах на семейство Шахбазян. Бях единственият им гост. Момите от Ямбол ги нямаше. Не помня кой даде идеята, навярно е бил синът Арто, да вечеряме  в Казиното, речено сторено. Уговориха се с брата на чичо Ованес, той се казваше Минас, и те  с жена си да се присъединят към нас направо в Казиното. Те нямаха деца. 

  Някъде към 7 часа тръгнахме към Казиното. Тъй като беше делничен ден, разчитахме да намерим  свободна маса, особено в такъв ранен час. И от бул. Карл Маркс, покрай пощата и големия площад с катедралата “Успение Богородично”, която е най-голямата  църква на Варна и катедрален храм на Варненска и Великопреславска Епархия, покрай театъра излязохме на Главната. Вървим бавно, разходка преди вечеря. Време топло, кафенета магазини, сладкарници, всичко работи на пълна пара. А народ, колкото искаш. Млади, стари, деца и юноши, мъже и жени, българи и чужденци. Пъстър свят. Облечени в красиви летни дрехи, преобладаващо в бяло, жълто, червено, въобще пъстри ярки цветове, които веднага грабват окото на естета. Ето, това липсва на Варна зимно време, и градът изглежда съвсем друг. За варненци това не играе роля, защото те са свикнали да виждат града си и пъстър и сив, и не им прави впечатление, но за мен свикнал  да вижда Варна, винаги пъстра, в ярки цветове, с хиляди хора на улицата, със преплитащи се чужди езици на Главната, зимната картина е сива, безлична и даже тъжна. Същото чувство изпитах, когато веднъж бях във Венеция през един дъждовен, мрачен ноемврийски ден. Венеция не беше Венецията, за която се пеят песни, за която се пишат поеми, художници я рисуват, а хората от цял свят мечтаят да попаднат във Венецията от картините на Каналето. Има само една песен, която пее Великият Шарл Азнавур, “Тъжна е Венеция”.

  Бавно разхождайки се по “гезмето” стигаме до кръстовището с ул. Христо Кабакчиев. Марчето автоматично вдига глава към балкона н третия етаж и там вижда своята съученичка и приятелка, която седи  на балкона и и наблюдава излезлите на гезме.

- Ирче, как си,- пита тя приятелката си. И обръщайки се към мене пита. Искаш ли да я поканим да дойде с нас, тъкмо ще бъдем две двойки млади за да танцуваме.

Има предвид, че Арто, брат, тя и аз сме трима.

- Не знам, аз не я познавам, ти решавай, Марче,- отговарям  аз. И момичето не отказва поканата и тръгва с нас.

Ние си говориме с Арто, а двете приятелки си споделят техни си работи. Стигаме в Казиното, има много свободни маси, а чичо Минас и съпругата му вече са тук и са заели хубава маса, не много близо до оркестъра за да можем да си говорим.

Докато големия брат, чичо Ованес и истински арменци от старото поколение, много добър, сърдечен, и не префинен, то брат му, който е добър моден обущар е по- европейски тип, и облеклото и обноските му са по-“алафранга”. Съпругата му, Хрипсиме  е стройна хубава жена, макар и не първа младост. Въобще двамата са прекрасна двойка, разбират се прекрасно, обличат се с много вкус, и имат една болка. Нямат деца. За сметка на това, обожават племенниците си и от двете страни. На неговия брат и нейната сестра, която живее в град Добрич (тогава Толбухин).

Тъй като  е рано, оркестъра свири лека, забавна, музика. Още е рано за танци.

Чичо Минас прави поръчката след консултация с всички нас. Кърначета за всички и бяло вино “Карловски мискет”, любимо вино в онези години. Поръчката е донесена и една порция липсва, ще я донесат допълнително. Отстъпвам своята на новата ми позната, която се казва Ирис. За пръв път чувам това име. Тя предлага да изядем заедно тази порция, а след това и втората пак заедно. Първа тревога да внимавам! Ама кой да мисли, 17 годишен, неопитен, с една дума блейка. Пък и момичето симпатично, с дълги черни коси, добре сложена, хваща окото. Така пиша сега, ама тогава и през акъла не ми минават такива мисли.

Прекарваме една хубава вечер с музика, танци, кърначета и вино, и към 11 ч.  си тръгваме. Ама една прекрасна вечер, тиха, топла, само шума на морските вълни и звездите на едно ясно небе. Разхождащи се двойки в Морската градина, други седнали на скамейките почиват гледайки вечното движение на прибоя. Романтика, поезия, природна красота. Тишина и спокойствие.

Вървейки по Главната, едва подминали черквата “Свети Никола”, Ирис ме пита за часа. Поглеждам часовника, 12 и 5 мин., казвам. Тя се усмихва и тихичко споделя с мен. Вече е 11 август, днес имам рожден ден, ставам на 18 години.

Естествено й честитя, другите питат какво честитя, и всички я прегръщат, целуват и изказват своите пожелания.  

Правим още няколко крачки, и Ирис тихичко споделя само с мен, че днес, т.е вчера е получила голяма новина. Приета е като студентка в Медицинска Академия-София, и ще следва стоматология. Майка и е зъболекар и състудентка на проф. Свраков и проф. Странски, с които е следвала в Цариград. Един от тях се обадил на майка й и съобщил новината, преди официално да бъдат изложени списъците на приетите студенти. Отново й честитя, този път много дискретно, по нейна молба, и тя казва, че скоро ще ми стане съгражданка. Усмихвам се и казвам, че много се радвам. Казвам го от добро възпитание. Какво ми пука, дали ще ми бъде съгражданка или не. Аз съм още ученик и имам поправителен изпит.

Дойде време да ви разкажа за някои концерти в рамките на фестивала “ Варненско лято”. Беше чудесно организиран фестивал, гостуваха много известни български и чужди изпълнители-певци, музиканти, състави.

  Понеже съм голям любител на италианската музика, силно бях впечатлен от концерта на известният естраден оркестър на Марино Марини. Тогава думата  “хит”, беше почти неизвестна на българската публика,  защото  още не бяхме станали “евроатлантици”, та вместо нея използвахме  българската думичка  “популярна”, а песента Марина, Марина беше повече от популярна. И когато оркестъра на Марино Марини подхвана тази песен, публиката избухна като  атомна бомба от удоволствие и възторг. Навярно овациите са се чули до град Толбухин, който се считаше за “халите” или “пазара” на Варна.

 Този “емблематичен” концерт навярно се е състоял, някъде в самото начало на 60-те години, най-вероятно 1962 год. Защото вече бях варненски зет. 

 Бях  студент в СДУ “Климент Охридски”. Следвах френска филология, но тогава изискваха да имаме и втора специалност. Аз бях избрал “библиография”. През лятото бях задължен да мина едномесечен стаж в библиотека, и аз избрах да го изкарам в голямата варненски библиотека. Честно казано, не знам дали беше централна градска или  окръжна, но при всички случаи беше най-голямата библиотека в града. Така, че с някои от вас може и да сме се срещали там. Помня, че детския отдел имаше много богат книжен фонд, пък и интересът на децата  към книгата, никак не беше  малък. Имахме много симпатични дечица, които идваха да взимат книги, сами или с някой по-възрастен. Помня, че за един месец минах по всички отдели, но главно работех по изготвянето на библиографски справки, искани от нашите клиенти. Помня и още нещо. Работното време беше  с голяма пауза  по средата, на обяд имахме почивка около 4 часа, за да могат служителите да използват обедната почивка, за 2-3 часа на  плаж. Много добро решение за персонала. Явно ръководството на библиотеката се грижеше много добре за сътрудниците си. Вечер работехме до 18 или 18,30 часа. Е, може и да бъркам малко, но ще ми простите, все пак са минали повече от 60 години. Не е шега. 

 Един от моите приятели варненци, д-р Арменак Елмаджиян беше лекар-кардиолог в курортна поликлиника. Армо, както го наричаха многобройните му приятели беше страстен рибар-подводен риболов.  На “Златните пясъци”,облечен в неопренов костюм, рядкост през 60-те години, и харпун в ръка, Армо ловеше много едри парчета. Когато излизаше от морето с тези чудовища закачени на пояса му, всички погледи се насочваха към него със завист.  А след това, с кола правехме обиколки за овации, като държахме наниза риби извън колата, и предизвиквахме овациите на курортисти и жители на Варна. Самият герой, никога не участваше в нашите обиколки. Армо си беше свършил работата. За съжаление,  чакайки рейса на спирка “Горчивата чешма, където имаше виличка, млад шофьор-убиец с пълна скорост го помете и отне живота на един прекрасен лекар и Човек.

        Беше през втората половина на 60-те години. От Германия бяха дошли на почивка наши приятели варненци женени за германки. Иван и Кирчо, също бяха лекари, Иван в Берлин, а Кирчо в град Гера- ГДР. Три-четири дена морето беше много бурно, а времето дъждовно и със силен вятър. В неделя морето се успокои, а и времето стана приятно. Цялата компания реши да отидем на Фичоза. Яхнахме 3 коли и право там. И преди бяхме ходили да плажуваме и на пикник на това място. Беше по-дивичко и допадаше на голямата ни компания. Тук ни очакваше голяма изненада. По цялата дължина на плажната ивица, брегът беше покрит с блестящо чисти миди. Сякаш бяха лакирани. Но бяха живи здрави и годни за консумация. Варненските експерти,  като Армо и Кирчо, поставиха печата за качество и започнахме да ги събираме в найлоновите чували, които Армо имаше в багажника на колата си. Той караше едно “Рено Дофин” купено преди много години, когато в София се продаваха свободно в ЦУМ. Даже имаше един изложен на витрината, който се въртеше на някаква въртележка. На шега наричахме тези коли “Дафинка”.

 Бурята беше блъскала  мидите една в друга в продължение на 2-3 дена, и те бяха се изчистили до блясък, но както казах бяха здрави. Вероятно сме събрали не по-малко от 150-200 кг. При това положение, не ни оставаше нищо друго, да яхнем колите и да отидем на вилата на Армо и започнем обработката им.

 Ведна се оформиха 3 бригади, едната се зае да сготви “мидя долма”, любимо ястие на арменците. Миди пълнени с ориз, запържен с много лук, сол, черен пипер и една идея канела. Нареждат се в тенджера и се варят до готовност на ориза. Това е много престижно ястие, супер деликатес. 

 Бригада номер две се зае с консервирането на мидените ядки. След стерилизация,  служат за салата цяла зима. Голяма вкусотия с зехтин, сол, черен пипер, копър. Някой добавят и лук. Въпрос на вкус.

 Третата бригада бяха, тези които нямаха особени кулинарни способности. На една ламарина, под която гореше огън, печеха мидите, капваха лимонов сок няколко капки и всички си хапвахме. Кой колкото може да изяде. Миди бол! Такова чудо не съм виждал, нито преди това, нито след това. Никога! Незабравим ден!

 Запазил съм прекрасни спомени от ресторант “Казиното” на Златни пясъци. Беше прекрасно заведение по всички показатели. Местоположение, кухня, обслужване, оркестър, голям дансинг, на който демонстрирахме  танцувалните ни умения. Невероятна панорама към  открито море. Ресторант заслужаващ 3 звезди “Мишлен”. Защо унищожаваме всичко хубаво за да го заместим с някаква  кичозна  бетонова грамада?

 Интересно ми е, дали знаете,  от къде идва името на местността  наречена Траката! И знаете ли какво значеше “кетон” за варненци? Това са два въпроса които искам да задам на кореняците варненци. Сигурен съм, че ще се намерят такива които да обяснят на по-младите тези две понятия. В краен случай, след това в коментарите ще обясня аз.

 Когато през 1946 година, за пръв път стъпих на варненска земя,  бях на 10 годинки.

 Бяхме дошли да изпратим чичо ми, по-малкия брат на баща ми, които се изселваха за Съветска Армения. По решение на Кремълското правителство, начело с Й.В. Сталин, СССР призоваваше всички свои бивши поданици да се завърнат в  Родината - Майка. Спомнете си филма “Изток-Запад”- френско-руска продукция.

Изток-Запад (Est-Ouest)

Съдържание:  Украйна. Края на 40-те - началото на 50-те. Мрачните години на сталинизма. Руски емигрант се връща в родината заедно със съпругата си французойка. Потресена от тоталитарната атмосфера, тя прави всичко възможно за да избяга. “Изток-Запад” възражда големите традиции на романтичното кино: етически порив и дързост, вдъхновение, пронизващо цялото произведение, забележителна правдоподобност, изключителни актьори. Това е голям филм, предназначен за широката публика.”                                                                  “Поан”

Година: 1999

Режисьор

Режис Варние

Актьори

Сандрин Бонер, Олег Меншиков, Катрин Деньов, Валентин Ганев, Меглена Караламбова, Атанас Атанасов, Таня Масалитинова, Николай Бинев

Държава

Франция/Русия /Испания/България

         Бяхме наели стая в една голяма къща, красива, дървена, стара къща  в гръцката махала. Къщата беше на крайбрежната улица, която тогава се наричаше “Червеноармейска”. В къщата до нас се помещаваше комендантството на Червената  Армия и пред вратата денонощно имаше часови.

 На брега, пред къщата беше пристана, където рано сутрин идваха лодките на рибарите. Тук те разтоварваха дневния улов. Някои ранобудни варненци, а може би и добре информирани курортисти са идвали да си купят прясна риба, току що уловена. Татко взимаше една тенджера и  слизаше на брега, за да купи раци. Варехме ги и си хапвахме вкусни прясно уловени и сварени до червено раци. Беше голяма вкусотия, за която си спомнях често когато даскалувах в Рабат, столицата на Кралство Мароко. Само там, на рибния пазар,  съм  купувал току що уловена риба и скариди. 

 Във Варна също продаваха скариди на улицата. В книжни кесийки, като семки. Бяха вкусни, но много дребни в сравнение с мароканските. 

 Спомням си  и рибарите, които обикаляха  града, от улица на улица, да предлагат пресни, току що уловени попчета, риба много вкусна, които старите варненци наричаха “кая”.  Аз си падах по лефера. Има арменска поговорка, която звучи така: “ За един залък лефер на скара, душата си давам.” Хей, не е шега работа, само за един, единствен  залък лефер на скара, човека си дава душата!”. А майка ми обожаваше калкан. Но тя беше родена край Мраморно море, град Родосто, сега Текирдаг, та имаше по-специално отношение към рибите.

      Варненския пазар  се казваше “колхозен”, интересно защо беше кръстен така, след като в България никога не е имало колхози. Както и “Червения площад”, кръстен навярно по подобие на московския “Красная Площад”, което  е преведен  неправилно като  “червен”, а оригинала значи “красив”.

 Като споменах за руски език, веднага в главата ми нахлу един спомен. Моята съпруга, имаше съученичка, завършила руска филология и учителстваше в едно варненско училище. Не знам в кое, но навремето беше известна с заниманията си с театрална самодейност. Казваше се Катя Папазова, живееха на Главната или  съвсем близо в някоя от преките. Имаше и сестра, която завърши театроведство, името й беше Сия. Беше мургава  зеленоока красавица, с която често плувахме далеч навътре в морето разменяйки разни литературни фантазии.

    Мнозина от вас, кореняци варненци от по-младите поколения, никога не сте виждали Главната  без прочутата дупка, на чието място имаше много стари, интересни къщи и магазинчета.  В едно от тях, съвсем близо до ресторант “България” се помещаваше обущарската кооперация, в която работеше чичо Минас. Мъжът от снимката. На мястото на дупката беше планирано, ако не ме лъже паметта, да бъде построен голям универсален магазин. Минаха повече от 60 години, а дупката си стои, и сигурно ще стои до 22 век. А на ъгъла с ул. Христо Кабакчиев живееше известният хоров диригент проф.  Васко Арнаудов. Скоро в чичо Гугъл прочетох, че Васко Арнаудов е почетен жител на няколко български града и на един в Гърция, но не е почетен гражданин на родната Варна.

 Накрая искам да спомена и за традиционния маратон Варна - нос Галата, който се провеждаше всяка година и привличаше не малко добри плувци.

  Веднъж, в началото на  50-те години,  в него взе участие и моят приятел Гаро Мектупчиян. 

 Стара Варна, както и родната Стара София, бяха градове с душа. Бяха място където живееха хора обичащи своя град, милеещи за него, и живееха така, че да не  хвърлят петно на  името на родния си град. Хората, даже непознати, се поздравяваха  при срещи, отнасяха се с уважение един към друг, и правеха всичко за да издигат името и авторитета на своя град.