Скитникът арменец 15

                               Произвоството на радиални   автомобилни гуми беше новост в каучуковата промишленост през онази далечна  1966 година. Малко са фирмите, които могат да ги произвеждат. В Италия е “Пирелли” с нейните “чентурато”, във Франция “Мишлен” и “Клебер коломб” с V10, има и една английска фирма и  “Goodyear” в САЩ също.

ВТО” Техноимпорт”  има предложения от  “Пирелли”, от английската фирма и от “Клебер Коломб”  Мишлен не си продава лиценза. Тяхната технология базирана на метални нишки (първи и единствени имащи подобна технология)  е строго секретна. Пирелли са елиминирани  от сделката много бързо. На финала остават английската (забравил съм името й) и французите от “Клебер”, представяни в България от търговско-посредническата фирма “СИФАЛ”, със седалище в Париж. Именно за нея работи нашето бюро. Ние работиме, но те не ни искат. Не им трябват посредници, които гонят комисиона. Фирмата е построила винзавод в Русе, София и Плевен, както и цех за шампанско в Чирпан. С една дума са добре познати в страната ни и хич не им трябва някой да ги представлява. А ние искаме да сме тяхни представители за тази голяма сделка, ако французите спечелят комисионата е огромна. И на мен е поверена задачата, на мен новака. Ходя с тях на преговори, но те не ми обръщат никакво внимание, даже не ми говорят. Но ми е наредено да ги придружавам и аз изпълнявам. Плаче ми се от обида, но търпя. Между другото по време на техническите преговори постепено усвоявам технологичните и конструктивни термини, които  са твърде спесифични. Няма ги в нито един ученбник или речник. В  България има двама, които я знаят- един от Комитета за наука и техн.прогрес и един от “ Химпроект”. Преводачката на “Техноимпорт” е моя колежка от Университета, тя също учи сега терминологията по време на преговорите. Но аз имам техническо образование, работил съм в проектантски инстутут, и много по лесно усвоявам новата материя. И след един-два месеца я владея много добре. С напредването на преговорите, постепенно моето участие става все по-активно, даже необходимо и французите се предават. Техният финансов директор  г-н Лесевър подписва  договора за представителство с нашето ръководство. Вече съм част от екипа на “СИФАЛ” и отношенията се променят генерално. Нашите специалисти технолози на бъдещия завод, инж. Антонов-главен проектант  и инж. Божидар Кузманов, изискват  все по-подробни технически спесификации за машините и съоръженията. Но те са на френски, някой трябва да ги превежда. И от аутсайдер, ставам първи помощник на българи и французи.

Във финалната фаза, при окнчателните ценови преговори, играя особена роля. Президента на “СИФАЛ” не прави крачка без мен, а Иван Чакъров- тогава главен счетоводител на “Техноимпорт”, по-късно заместник генерален директор, ми възлага специални задачи, за които знаем само той и аз. Той е най-голямият търговец, който съм срещал в живота си. Но е безпартиен и това му пречи да  заема по-високи дъжности. Гениален търговец, много съм научил от него. Когато водеше преговори сам срещу двама президенти на френски банки, на президента на “СИФАЛ” и още няколко души французи,  Чакъров беше спокоен, по лицето му не трепваше мускулче, с тих монотонен глас отбиваше атаките и на свой ред поставяше в трудно положение французите. Владеещ езика и перфектно механизмите за банково кредитиране във Франция, печелеше уважението и възторга на своите опоненти от Франция. На саме, французите не веднъж, в мое присъствие, са коментирали компетентноста на Иван Чакъров и са се възхищавала от маниера му да води преговори.

Така, че признанието което получих  от министър Будинов, и от страна на г-н Дотьоф, не бяха случайни.

В Париж посетихме заводите на “Клебер” които се намират в предградието Коломб, поради което фирмата се казва “Клебер- Коломб”. Водеха се разговори, чисто технически, по проектирането, по френските изисквания към строителните работи. 

Заминахме за Белфор с влак. Тук се намират  заводите на АЛСТОМ.  Завод- цял град. Произвеждат гигантски електромотори, двигатели за кораби, за електрически локомотиви. Тук ще се произведат и елмоторите за завода във Видин. Мотрисите за парижското метро, също тогава се произвеждаха от АЛСТОМ- Белфoр

Следващият град, който посетихме е доста по- на юг. Градът се казва Монлюсон, тогава около 33 до 35 хиляди жители. Стар средновековен град с интересна древна архитектура, с канал който тече по средата на града и служи за транспорт на стоки и материали. Тук има сериозни залежи на въглища, нещо между лигнитни и антрацит. На база на това гориво се развива и индустрията на града. В близост до Монлюсон е областа Берри, където е живяла голямата писателка Жорж Санд, любовница на Алфред де Мюсе, Шопен, който умира в ръцете й, и други. Била е много любвеобилна и помагала на много млади поети, писатели, и хора на музиката. Ференц Лист също е бил приятел на Орор Дюпен (Жорж Санд е псевдоним).

В  Монлюсон, беше заводът където щяха да се произведат каландрите за завода. Собственикът на завода( съжалявам, но  съм забравил името му), беше идвал в София за финалните преговори и се познавахме. След като разгледахме завода, собственика на завода г-н Пиер Боне( условно го кръщавам така) ни кани на обяд в дома си.

Неговата история е една истинска приказка.

Бащата на малкия Пиер е работник в фабриката. Още съвсем малък, баща му го взима със себе си в завода като чирак. Да учи занаят. Детето е будно, умно  и показва завидна техническа мисъл. Силно заинтригуван от това дете-чудо, собственикът, който е от старо аристократично семейство от областа, започва да следи работата на детето. Убеден, че това дете има голямо бъдеще, го изпраща да учи за негова сметка. Като заплатата дава на семейството, за да не ги лиши от този, макар и малък доход, който малкият Пиер носи на семейството. Пиер завършва гимназия, след това е блестящ студент и младият инжинер се завръща в завода, където е бил чирак.

Не след дълго собственикът на завода го взима за зет и  Пиер става собственик на завода и миниатюрният каменен  фамилен замък.

И в този прекрасен, слънчев, октомврийски ден сме поканени на обяд у  семейство  Боне.

Французите могат да ви поканят десет пъти на ресторант  и никога у дома. Те не са като нас в България. На гости у дома се канят само много  близки приятели и роднини. Никога обикновени познати, съседи, а камо ли чужди хора каквито сме ние. Така, че жеста на семейството е повече от голям. Просто не се вписва в характера на французите. Обяснвам тези неща на моите спътници, за да знаят каква висока чест им се оказва. Докато обикаляме завода, тайничко помолвам секретарката на г-н Пиер да поръча един хубав букет за г-жа Боне.

Когато тръгваме за обяда, държа в ръцете си букет от рози. Пред вратата го давам на Пешев- нашия шеф,  за да го поднесе на домакинята.

Около масата сме седем, г-жа Боне, г-н Пиер, 15 годишната им дъщеря и ние четиримата българи.

Замъчето, както и мебелировката са от неизвестно кой век. Стари, стилни мебели. Музей. Широка трапезария с еркерни прозорци и много слънце зад дебелите каменни стени.

Г-н Пиер, конструира самолети. По стените на кабинета му висят техните проекти. В София беше дошъл със самолет собствена конструкция, който пилотираше сам. Придружаваше го професионален пилот като резерва. Г-н Пиер много се гордееше с своите изобретения. Показа ни много от тях.

Обяда беше изискан, без да е претоварен. След десерта домакинята поведе разговор за впечатленията ни от Франция. Аз превеждах, а понякога и аз сам отговарях на въпросите на тази изискана французойка от стар аристократичен род. Когато спомена  за областа Берри, казах, че там е живяла Жорж Санд. Тя ме попита от къде знам това. Казах, че съм завършил френска филология и познавам френската литература доста добре. Госпожата стана, отиде някъде и се върна с две книги със старинна кожена подвързия.

“Това са книги от библиотеката на Жорж Санд, която ги е подарила на моята баба. Били са добри познати.”

Държах тези книги в моите ръце. Книги които е пипала великата Жорж Санд. Изпитвах същото чувство което е изпитвал онзи агент на  КГБ, когато в музея взел в ръка   “нагана” на Дзержински.

Макар и генерален директор на видинските заводи, водач на нашата делегация, Пешев беше тих, скромен човек. Не парадираше с длъжност и положение. Уравновесен и скромен, коренно се отличаваше от техн. директор на завода за автомобилни гуми. Млад, наперен, добър специалист и авторитарен. Понякога ми ходеше по нервите, като ме караше да му превеждам, когато искаше да ухажва някоя дама в бара, или продавачка в магазина. Казвах му, че това не е прието тук, но той често е ходил командировки в СССР, мислеше, че френските продавачки са като в ГУМ- Москва. Няколко пъти му обяснявах, ама не ”превеждай!” Един ден ми писна и му казах: Аз съм представител на фирмата, не съм ти преводач. За разговори с шантонерки и продавачки се оправяй сам” . Пешев беше на моя страна и нещата се успокоиха.

Да се върнем на масата у семейство Боне. Дъщерята седеше тихо кротко, и съвсем тактично Пешев реши да й обърне малко внимание. Попита я в кой клас е,  какво учи и какви са и намеренията за в бъдеще. Момичето беше симпатично и явно не се стесняваше от нас. Учела в гимназия,  а след това щяла да следва, за да има професия и да работи.  “Защо вие да работите, баща Ви е достаъчно богат.

Тук девойчето ни събра очите, онемяхме. “Искам да имам професия, да работя и да искарвам пари за да живея. Не искам да съм държанка на мъжа си, каквато е майка ми. Баща ми работи, и я издържа защото спи с него.” Всички мълчахме. Много се притеснихме от тези думи, казани пред очите на майката. Но тя, майката се обърна към мене и усмихвайки се каза: “Виждате ли каква е съвременната младеж, г-н Асланян” Светът  отива в лоша посока. Няма респект. Има свои идеи и иска да ги реализира. Но има време ще видиме до къде ще стигнат.” Ние онемяли нищо не казахме, навярно сме измърморили нещо под мустак. Но и тогава, и до ден днешен си задавам въпроса, каква би била реакцията на едни български родители при такова изказване на тяхното дете. Отговорът ме плаши.

Но френската аристократка го прие с усмивка.  Поне пред нас.

Изминали са 57 години  от този необикновен обяд, никога няма да забравя този дом, това семейство създадено от един заводски чирак и една потомствена аристократка, семейство което живееше в истински малък родов замък, и  отнасящо се свободно, демократично към  революционите идеи на 15-16 годишната си дъщеря.