Скитникът арменец 38

             Самолетът на “Air France” кацна на летище “Шарл де Гол”. Пътниците от полета Монреал- Париж, напуснаха самолета и се насочиха към изходите. Само една двойка възрастни хора се насочиха към железопътната гара на летището.  Тяхната цел е столицата на областта Прованс- Aix en Provence.

 Няма никакво съмнение, че това сме ние- Лена и “скитника”. Настаняваме се във влака. Тук няма купета, вагонът е като трамвайна мотриса или автобус. Два редици комфортни кресла, по две от всяка страна на вагона. Луксозен вагон, но мястото за багаж е твърде ограничено, на входа на вагона. Явно в тези влакове пътуват хора с много малко багаж. Но това, според нас е единствения недостатък.  Тапицираните с мека кожа кресла са изключително комфортни и достатъчно широки и за по “едри” хора като мен.

 Точно, без минута закъснение, по разписание, влакът бавно тръгва към изхода на гарата, за да полети на юг само след броени секунди. На  информационните табла, каквито има  доста във вагона, се изписва скоростта с която се движим. Не вярваме на очите си. На таблото е изписано числото 300 км/час. Въпреки, че и двамата сме прехвърлили 80-те, такава скорост не сме даже сънували за влак.  Но тя се вижда само на таблото. Въобще не чувствате, че се движите с такава бясна скорост. Няма вибрации, няма сътресения, няма и никакво чувство, че се движим с такава необикновена, за нас, скорост.

 Във влака предлагат кафе, безалкохолни напитки, и сандвичи. Прави впечатление, че клиентите са твърде малко. Като знам колко са пестеливи (скръндзи) французите, никак не съм очуден.

 Разстоянието от Париж до Екс е около 800 км. които нашето симпатично влакче изминава за много малко повече от 3 часа.

 Aix en Provence  освен, че е столица на областта Прованс, но е голям университетски и образователен център. През 20-те години на 21-ви век, броя на студентите в града е 25% от населението, което е около 150 хиляди.

 Тук са родени и живяли много големи личности на Франция. На първо място е великият художник “пост емпресионист” Пол Сезан, роден тук и рисувал близката планина Сен Виктуар над 80 пъти,  през различни сезони, различни часове на деня и с различно настроение.  Тук дълго е живял и един много близък негов приятел, друг  велик французин намерил вечен покой в Пантеона- писателят Емил Зола. За него ще ви разкажа друг път.

        Днес обект на моето пътуване са няколко села около Екс, наречени “кацналите села”. 

 Организацията на това пътуване е започнала още през  Януари  2019. Билетът ни  за полета на “ Ер Франс” е  Монтреал- Париж- София- Монтреал. С двуседмичен престой във Франция. Една седмица в Южна Франция- Екс ан Прованс и околностите, Марсилия, Ница, Монте Карло и една седмица в  Париж- “ Градът светлина”, както е наричан някога. Сериозна, много амбициозна програма, но напълно изпълнима за такива “ млади пътешественици” като нас. Или както казва народната поговорка “Луд умора няма”! 

 Чрез бюрото по туризма на Екс, сме си резервирали екскурзии до Марсилия, до Камарг,  до Сен Реми и Арл, и до “кацналите села” за които ще ви разкажа днес. 

 Прованс е югозападна област на Франция. Населявана още от праисторически времена, развита в античността и разцъфтяла през средновековието, преминава от ръка на ръка. Гали, римляни, лигурийци, Прованс е и Папско владение. Докато през 19-ти век, 1860 год. окончателно е присъединена към Франция. Така завършва 559 годишната разкъсаност на тази красива провинция. На френски език “провенс” значи провинция, а Прованс е името на областта. Разликата е само една буква.

 Независимо, че по население не е най-големия град на френския Юг, Екс ан Прованс, или както най-често е наричан само “ЕКС”, е център на културата, дал стотици големи имена на Франция- поети, художници, писатели, композитори и изявени музиканти. Въпреки стотиците дейци на културата сред тях особен блясък има Пол Сезан, голямата гордост на Екс. Не случайно в центъра на града се издига голям паметник на този гигант на изобразителното изкуство, който оставя след себе си много милиардно наследство, живеейки в нищета цял живот. Само благодарение на негови върли привърженици от САЩ, след смъртта му е спасено неговото ателие, съществуващо и днес като музей. Подробности в следващата статия.

 Les villages perchés, кацналите села са няколко. Те са разположени по върховете на варовикови скали, почти във всяко от тях има замък на феодала, владеел селото и земите наоколо. Земята е изключително плодородна, пейзажа е изумително красив и винаги е бил обект на  художници, поети, кинематографисти и музиканти. Тези необикновено живописни села, привличат ежедневно хиляди туристи, художници и фотографи. Тези села са естествен декор и атракция за всички любители на природната красота. 

 BAUX de Provence, е едно от тях.Пише се BAUX, но се чете “БО”. Това е френския правопис, четири букви, а само два звука!

 Комфортен микробус “Мерцедес” ни оставя в подножието на планината и ни определя часа за връщане. Останалото е в наши ръце.  И тръгваме нагоре по стръмните пътеки, които  водят към центъра на селото. Тук прав участък на пътя се среща много рядко. Всичко е на баир. Катериме се  като планински кози, по стръмните   каменни пътеки. Щях да пиша “пътища”, но не се осмелих да излъжа, защото са тесни пътеки, наречени улици. Големите кръгли речни камъни, лъснати от многовековна употреба, са опасни когато вали. И за наш късмет, този ден е дъждовен. По средата на уличката има лента от керамични плочки с керемидено-червен цвят, които не са хлъзгави.  Явно са ставали немалко инциденти с туристи и управата е създала тази безопасна лента по средата на улицата. Централната улица е толкова широка, че двама души се разминават сравнително лесно. Но ако се появи насреща ви двойка, то или вие трябва да изчакате или те, ако са възпитани, както е в 99% от случаите.  Почти всички къщи са двуетажни и всички са каменни. Първите етажи са магазини, а на втория са жилищата.

 Разхождайки се по тесните стръмни улички на Бо, имахме чувството, че половината от магазините са картинни галерии, а другата половина си я делят кафенета, ресторанти, магазини за сувенири и сапуни. Да, да, не се чудете  “марсилския сапун” беше много известен и в България. За пране, моята майка купуваше само  такъв. Това беше в детството ми, когато прах за пране въобще не съществуваше, нито пък “веро” за миене на чинии. Всичко се миеше и переше със сапун. И глави, и тела, и тенджери и тигани, и всичко за миене и пране. Шампоани за коса, душ гелове и други химически продукти унищожаващи човека и природата не съществуваше. Затова нямаше и Министерство на екологията. Сега “човек” за да печели пари, унищожава Природата и тя си отмъщава жестоко. Кога в България е имало толкова  големи наводнения, пороища и други природни бедствия? Никога!

 В моето детство отдел “Чистота” към общината, редовно почистваха канализационните шахти, чугунените решетки на шахтите, които циганите изпокрадоха и продадоха  за скраб, със специални лопатки с много дълги дръжки, почистваха самите шахти и при силни дъждове водите спокойно се изтичаха в канализацията и не помня да са ставали такива жестоки наводнения.

 Редовното миене на улиците също спомагаше за чисти канализационни решетки.

 В това живописно село няма прави улици, няма площади за манифестации и митинги. Малките улички, перпендикулярни на главната са силно наклонени, често със стълби и са къси. По стъпалата на тези стълби и пред къщите винаги има керамични или каменни саксии или сандъчета за цветя. Декоративни решетки от ковано желязо, дървени орнаменти и резбовани врати на къщите, превръщат селцето в изложбена зала.

 Провансалската кухня е световно известна. Благодарение на топлия климат, плодородната земя и трудолюбието на провансалци, всяка година, те се радват на богат добив на плодове и зеленчуци с изключителни вкусови качества. Прованс е цветна градина, в жълто и лилаво. Огромните поля с лавандула, рапица, превръщат пейзажа в модернистична картина.

 По високите площадки на Бо, гледката към полята е спираща дъха. Между скалните върхове на които са “кацнали" селата и замъците на средновековните им владетели, се ширят огромни разноцветни поля, огрети от слънцето на френския Юг. Между тях, тук там лъкатушат малки рекички или се вижда самата Рона, голямата водна магистрала свързваща Севера и Юга.

 Тук,  в тези села, сгушени между скалите са се разигравали и кървави битки между протестанти и католици. Протестантското население, което е било значително, е било подложено на страхотна сеч от войските на кардинал Ришелье, “сивия” кардинал на крал Людвик 13-ти, след Вартоломеевата нощ в Париж, през август 1570 година. 

 За любители на френската живопис като нас, многобройните картинни галерии в това “кацнало” село е райско място.  Разлеждаме галерия след галерия, гледаме, обсъждаме, възхищаваме се на някои картини, и времето излита неусетно. Време е да се подкрепим и съберем сили за втората част на екскурзията.

 Намираме едно малко уютно ресторантче, в една стара къща с дебели каменни стени. Сякаш влизаме в средновековна крепост. Чисто, подредено с големи дървени маси от дебели талпи, столове от същия материал, покривки цветни, чисти изгладени.  Млад мъж ни настанява на маса влизо до входа, дава ни менюто и избора е голям. Лена решава да опита  зелена салата с печено козе сирене,  провансалски специалитет, докато аз се придържам към моите любими стекове с много кръв.  Лена  избира минерална вода, а за мен чаша местно наливно вино. Прованс има много лозя и прочути бели и червени вина.

 Обслужването е перфектно, а храната празник за небцето. Младежът който ни обслужва е много приятен, с хубава доброжелателна усмивка. Ех, да имахме и в България такива сервитьори, а не да те гледат сякаш си им изял десерта. Но….. манталитет, как да го измениш.

Когато искаме сметката, тя ни е предоставена  любезно в специална кутийка във формата на буре. 

 Забелязвам особен акцент у  младежа, и нали съм си “любопитко го питам от къде е. “Аз съм българин” - ми казва младежа и аз така му се зарадвах. Сякаш срещах близък роднина след дълга раздяла. Лена разбра и също му се усмихна приветливо. “ Ами и  аз съм от България”- му казах. Той ни помислил за руснаци, чувайки, че си говорим на руски. 

 И той много се зарадва като разбра, че сме съотечественици. “Има и една българка, работи в кухнята”-каза младежа и бързо тръгна към кухнята. След минута се появиха с младата жена, много симпатична усмихната млада българка. Тя работела тук отдавна, за разлика от него. Забравил съм имената им, но се снимахме за спомен. Ще ги видите в приложеното видео.

 Прекрасно е чувството, когато човек срещне сродна душа далеч от България. Защо хората нямат такова топло чувство един към друг когато са в Родината? За мен е голяма загатка. С тези млади хора, се видяхме за минути, но винаги когато се сетя за тях или ги видя в филмчето от нашето пътуване, винаги си спомням за тях с много хубаво чувство. Не знам какви са били тяхните чувства, но гледайки техните усмихнати лица, смятам, че и на тях им е било много приятно да срещнат българин, тук в едно “кацнало” село в южна Франция. 

 Прощаваме се с новите си познати и след още една малка разходка из вековните криволичещи улички се прощаваме с Бо.

 Мецердеса ни понася към една друго съкровище на Прованс. 

 Saint Paul de Vence(Сен Пол де Ванс) е едно  от най-красивите села в Прованс. Обградено с  вековните си крепостни стени,  с наблюдателни кули и бойници, селото крие зад тях съкровените си  многовековни тайни.

 Под  сянката на вековните платани, “сен половци” обичат да се срещат, за да пийнат по кафенце в “ Кафенето на Площада”, или да играят петанк.(традиционна игра в Италия и Франция с големи метални топки). Тук, на този площад  големите звезди на френското кино Ив Монтан и Лино Вентура са водили епични битки в тази игра.

 Улиците на селото са били земя без никакво покритие, докато един кмет, през 50-те години на 20-ти век, решил  да ги “павира” с морски  камъни. С кошници и щайги, жителите на Сен Пол, во главе с кмета, рано сутрин, преди разсъмвали са ходили до  морския бряг да събират камъни за “павиране” на селските улици.

 На площада се намира и историческия хотел “Златният гълъб”, познат в цял свят.  Тук са отсядали Ив Монтан, Жак Превер, Матис, Пикасо. Всеки от тях е оставил свое произведение в това привилегировано място и така се е получила колекция от безценни произведения на изкуството. 

 В гробището на Сен Пол е погребан и  един от най-големите художници на 20-ти век- Марк Шагал, както и съпругата му Вава.

 Разхождайки се по покритите с морски камъни улици, твърде вероятно ще видите къщата на Симона Синьоре, която е идвала да се зареди с божествена енергия, толкова необходима за нейната творческа дейност в  киното.

 Сен Пол де Ванс е приказно кътче, извън времето, където наистина се чувствате, сякаш сте се пренесли няколко стотин години назад във историята. Тишината, ромона на фонтанчето на селския площад, проникват в душата ви и ви карат да забравите всички проблеми.