Скрити в черупките си

Понякога хората, които обичаме, ни нараняват. И това винаги боли. И заради тях винаги роним сълзи. И  заради тази болка се прибираме в черупката си.

Човек като мен може да обича безрезервно, унищожително като буря, опустошаващо, като току-що преминало торнадо. Човек като мен може да замени собствения си живот за живота на човека, който обича. Но понякога твърде често биваме наранявани. И понякога твърде често биваме предавани. И твърде силна е всяка следваща болка. И твърде горчива е всяка следваща сълза. И твърде трудно диша душата ни. Твърде безсилно става сърцето ни. Затова понякога си създаваме свой свят, малко по-красив. Затова понякога ограждаме този свят с дебели стени и високи порти. Затова понякога изграждаме препятствия и трудности, през които едва би могъл човек да премине. Затова обгръщаме с бодлива тел черупката си и се скриваме в нея. За да не усетим силата на болката върху плещите си. За да не почувстваме същността на тъгата върху уморените си рамене. За да не прокапят отново сълзи в изтощените от плач очи. За да не пострада повече и без това достатъчно нараненото сърце. За да се предпазим от мъката, която може да изгори душата до основи. За да се отдалечим от страданието, което би могло да разруши същността ни. Но в този свят най-често оставаме сами. И в този свят най-често не сме щастливи. В този свят най-често не намираме усмивки, но пък и не ни боли. Но в този свят най-често присъства самотата и натиква пред очите ни всички сбъднати и разбити мечти. И тогава се объркваш. Та нали това е планът ти за щастие? Да скриеш себе си зад непробиваеми стени и да вярваш, че си щастлив... Само че не си. Самотата не ти дава това право. Сърцето иска да обича и търси любов, макар и да е наранявано десетки пъти. Душата иска да повярва, макар и да е предавана от много хора. Просто и дай шанс. Нищо че има шанс някога пак да те заболи. Нищо че има вероятност нечии ръце пак да те изоставят. Нищо че може някой някога целия ти свят пак да разруши.

Хората ни нараняват и ние от страх се скриваме в черупките си. Тъжно, но факт! Но точно това ни отдалечава от пълноценния начин на живот. Точно това ни отдалечава от новите усмивки, от новото щастие, от живота, който трябва да изживеем по най-добрия възможен начин. А този страх би могъл да бъде преодолян. Колкото и пъти да ме предадат, ще продължа да вярвам, защото не бих искала да пропусна човека, който не би ме наранил никога!