8.10.2011 г., 18:41

Скрити в черупките си

906 0 2
2 мин за четене

Понякога хората, които обичаме, ни нараняват. И това винаги боли. И заради тях винаги роним сълзи. И  заради тази болка се прибираме в черупката си.

Човек като мен може да обича безрезервно, унищожително като буря, опустошаващо, като току-що преминало торнадо. Човек като мен може да замени собствения си живот за живота на човека, който обича. Но понякога твърде често биваме наранявани. И понякога твърде често биваме предавани. И твърде силна е всяка следваща болка. И твърде горчива е всяка следваща сълза. И твърде трудно диша душата ни. Твърде безсилно става сърцето ни. Затова понякога си създаваме свой свят, малко по-красив. Затова понякога ограждаме този свят с дебели стени и високи порти. Затова понякога изграждаме препятствия и трудности, през които едва би могъл човек да премине. Затова обгръщаме с бодлива тел черупката си и се скриваме в нея. За да не усетим силата на болката върху плещите си. За да не почувстваме същността на тъгата върху уморените си рамене. За да не прокапят отново сълзи в изтощените от плач очи. За да не пострада повече и без това достатъчно нараненото сърце. За да се предпазим от мъката, която може да изгори душата до основи. За да се отдалечим от страданието, което би могло да разруши същността ни. Но в този свят най-често оставаме сами. И в този свят най-често не сме щастливи. В този свят най-често не намираме усмивки, но пък и не ни боли. Но в този свят най-често присъства самотата и натиква пред очите ни всички сбъднати и разбити мечти. И тогава се объркваш. Та нали това е планът ти за щастие? Да скриеш себе си зад непробиваеми стени и да вярваш, че си щастлив... Само че не си. Самотата не ти дава това право. Сърцето иска да обича и търси любов, макар и да е наранявано десетки пъти. Душата иска да повярва, макар и да е предавана от много хора. Просто и дай шанс. Нищо че има шанс някога пак да те заболи. Нищо че има вероятност нечии ръце пак да те изоставят. Нищо че може някой някога целия ти свят пак да разруши.

Хората ни нараняват и ние от страх се скриваме в черупките си. Тъжно, но факт! Но точно това ни отдалечава от пълноценния начин на живот. Точно това ни отдалечава от новите усмивки, от новото щастие, от живота, който трябва да изживеем по най-добрия възможен начин. А този страх би могъл да бъде преодолян. Колкото и пъти да ме предадат, ще продължа да вярвам, защото не бих искала да пропусна човека, който не би ме наранил никога!

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Лилия Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Много хубаво си го написала!
    Разсъжденията ти ми допадат и подкрепям!
    Поздрав, Лили!
  • Разбий черупката и не си позволявай да пропуснеш този човек!Хареса ми как пишеш и темата за прекалената въздържаност,породена от натрупаната,отвратителна болка!Поздрави!

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...