Разпилявам се на много места

така, както окапалите наесен листа.

Мисля си, ще имам ли силите да продължа,

докога ще издържа...

Разпилявам се както капките от дъжда

и вятърът гневно все ме духа по земи и поля,

а в същото време нямам опора, на която да се опра...

Това натоварва ме много,

но в залата на смеха

все се намира кой да се зарадва на това,

докога ли ще издържа...

А времето лети и минава,

как ли ме боли

и някак си болката не минава,

а това, което мъчи ни е

това, което някак си прах не иска

да става...

Годините се трупат и всичко си остава,

а спомените никак не се изтриват и 

не остават в забрава...

Времето лети и някак си пепел не става,

младостта изминава,

а надеждата за по-хубаво остава...

Разпилявам се и така тече животът ми в забрава...

За съжаление не осъзнавам характер ли е или 

е от това - трудността на живота и 

гадните тежки времена,

в които хората и аз сама

ни кара да живеем, и грешки след грешки

да правим и да имаме повече лоши,

отколкото хубави времена...