Заслушах се. Отново песнопойната песен на онова славейче изпълваше ушите ми и аз и се радвах. Това малко птиче, това малко прелестно създание ми носеше толкова радост, че се питах как може да има такава доброта в него. Погледнах през прозореца и се уверих – наистина бе славейчето. Откакто то се настани на дървото в нашия двор, винаги то оправяше настроението ми, колкото и зле да се чувствах. Жалкото бе, че сега бе почти краят на лятото и скоро щеше да настъпи есента и щом славейчето заминеше на юг, нямаше да чувам песента му чак до пролетта и вече нямаше да може да ми оправи настроението или да ми радва ушите.
След няколко седмици листата по дърветата изпопадаха повяхнали и кафяви на земята и изненадващо защо снеговете паднаха по-рано.
Излизах аз за училище, като носех тежката раница, когато дочух жални стонове на птиче. Отидох дотам и заварих славейчето в една преспа под нашата дърво вкъщи, измръзнало, треперещо, със счупено крило. Колко невинно и слабо изглеждаше отстрани и колко без ...