Днес отново с душата си на двубой излизам, а стаята ми, тази самотна приятелка, търси очите и пламъка ти вечен. Всичко е все така пусто и псевдокрасиво след заминаването ти, Клара.
Декоративните слънчогледи вехнат, свели поглед към пода и килима прашен. А аз - беден и самотен, но всъщност с мечти богат - призовавам те, мила, изписвайки всяко кътче от сивата си стая с твоето име.
И цигарен дим отново понася се над чашата с уиски, кадри бавни,
спомени от съдбата предишна. Думите - защо и те с теб
решиха да тръгнат, тези предани и верни другари? Въпроси
много, но все още прегръщам снимката ти цветна... Прегръщам я,
затваряйки очите си, пренасям се в онези наши моменти - красиви.
Клара, любов моя платонична, някой ден теб отново в слънцето ще открия, носейки парченце тъмнина от душата си, която доброволно на теб продадох...