След дъжд винаги мирише приятно. Тротоарите са по-меки, а улиците по-гостоприемни. Вече се стъмва рано, хората забързват ход без да усещат и в квартала се чува лекото жужене на различните човешки траектории..
Прибирам се към вкъщи, вървя и си мисля за живота, неудовлетворението, очакването и възможностите. За това, че хората виждат перспектива в това да са щастливи, че хладилниците им са пълни и че могат да си купят скъпи дрехи. Същите хора, с които някога си броил звездите и се смял пред огъня в гората. Нищо. Карай. Времената така и така се менят.
Влизам в глуха улица в квартала. Разбира се, че не знам коя е и до къде води. Но е влажно и усещането за есен ми харесва. Мирише на листа и току що запалени печки. Спира ме възрастна жена, видимо притеснена и незнаеща къде е:
- Извинете знаете ли, коя е ул. Калитин?
- Не, не знам може би е следващата пресечка … - отговарям несигурно.
Гледа уплашено, видимо изгубена. Кимва без никаква усмивка.
- Не знам коя е улицата, но Вие там ли живеете? – питам, подозирайки отговора…
- Да! Калитин 10, там живея, и се изгубих! – тонът е ненужно убедителен.
Питам двама – трима души от различни възрасти и поколения… отговорите са едни и същи, всички бързат и никой не знае. Всеки е погълнат от собствената си траeктория. Ок… Решавам да използвам навигацията в телефона. Хващам бабата под ръка, въвеждам адреса и тръгваме. Учтиво и обяснявам, че сме на 200 метра от нейното вкъщи и сега ще се приберем! Хваща ме под ръка и тръгваме. В началото мълчи и се оглежда. Разбирам, че нещо не е наред. Питам:
- Отдавна ли излязохте? – питам с надеждата да разбера подробности и изобщо “как стигнахме до тук”
- Ооо да да, отдавна … - усмивка … и картината се замъглява. – Голяма беля направих, винаги излизам по светло и се прибирам преди да се стъмни, а сега как ще стигна вкъщи?
- Просто вече е есен и се стъмва по-рано. Аз ще Ви помогна, не се тревожете! – казвам, очаквайки че след 50 метра ще стигнем входа и бабата ще се прибере.
Но, не. 45 минутно обикаляне на квартала, блокът, разбира се, е с един вход, който аз не намирам. Откривам всички съседни номера, но не и този. Спираме.
- Моля изчакайте ме тук, аз ще обиколя малко и ще се върна. Но моля Ви, не ходете никъде и ме чакайте точно тук! – казвам с надеждата, че ще се върна и бабата ще ме чака.
- Ооо аз се находих за днес, няма къде да отида, моето момиче. Не виждаш ли, че не мога да се прибера, ще те чакам точно тук! – ха-ха готино чувство за хумор нищо, че паметта изневерява.
Продължавам да търся, безрезултатно. Спирам пред вход 8, двама тийнейджъри се целуват на пейката. Изкашлям се. Усмивка. Знаете ли кой вход е номер десет, младежи?
- Май е този – отговаря току що целунатата девойка от скута на момчето.
- Не, този е 8 – отговарям, посочвайки им табелката
- Еми значи не знаем – усмивка, целувка и поглед “ти няма ли вече да си ходиш” … Ех, младост! Измъквам се тихо от тази тротоарна любов.
Обиколката в квартала продължава. Отворена тераса, някакъв дядо с пижама и плетен елек. Класика. Провиквам се. Упътва ме в грешната посока, 4 номера по-надолу.
Връщам се вече почти изгубена. Мисля си, дано бабата ме чака! Когато ме вижда широко се усмихва. Продължаваме. Питам за име, лична карта.. Разбирам, че има дъщеря, която живее в съседния вход:
- Да отидем до входа на дъщеря Ви, може да се сетите нещо – поглеждам въпросително.
Бабата се навива от раз. Такива хора харесвам! Тръгваме към входа, стигаме и отново нищо. Нито спомен за вход, нито за дъщеря! Добре... връщаме се.
- Вие сама ли живеете? – продължавам с въпросите, за да разбера нещо повече.
- Да сама съм отдавна. Живеем тук от 57-ма година, имахме къща, но ни събориха и построиха блок! Дъщеря ми е над мен…
Спирам рязко.
- Нали дъщеря Ви беше в съседния блок, нека се върнем!
- Хи хи – аз имам две дъщери! – 2:0 за бабата. Доволна отново ме изигра!
Продължаваме, хем ми е смешно, хем идея нямам какво да направя. На няколко пъти бабата вади 5 лева, за да ми плати! Пак се хиля, решавам и аз да се пошегувам:
- Не ми дължите нищо, та аз дори не мога да Ви намеря адреса.
- До къде се докарах, да не мога да се прибера…- вече видимо разстроена, бабата сяда на пейката, на която до преди малко се целуваха младежите.
Сядам с нея и я успокоявам. Звъня на 112. Обяснявам къде сме, за трети път питам бабата как се казва. За трети път ми казва съвършено ново име с изключително авторитетен тон. Ок. Сигналът е приет, чакаме екип.
Сядам до нея и паля цигара. Казвам:
- Сега ще дойдат полицаите, те ще ви заведат у вас, тъй като аз не мога да намеря адреса. Ще изчакаме 10 минути, докато изпуша тази цигара и ще се приберете вкъщи.
- Ооо, милиционерите. Аз нямам много пари, как ще им платя! – отново вади 5-те лева.
- Няма да плащате нищо на никого! Приберете парите и пазете ключа за вкъщи. След малко ще сте си у дома. – все пак успявам да я успокоя
- О, Вие сте толкова мила, аз трябва да Ви платя, как Ви забавих само!
- Не, не ми дължите нищо и спокойно, няма да Ви оставя докато не съм сигурна, че ще се приберете вкъщи. – вече и двете видимо по-спокойни, чакаме.
От входа излиза друга възрастна жена (Леля Милка – Спасителката). Висока с остър поглед. Спира рязко пред нас, обръщайки се към моята баба:
- Ти к’о прайш тука, ма? Що не си се прибрала още?!!? – с поглед тип “Angry birds”
- Милкее, видя ли какво направих! Изгубих се!! Това девойче ме намери!
- Тебе те видях преди малко да се целуваш тук с един младеж – поглежда остро към мен леля Милка
Започвам да се хиля и притеснявам едновременно:
- Аз отдавна го минах този период, но благодаря за комплимента. Аз също видях младежите и ги питах за входа. Намерих тази жена, преди 45 минути, изгубена и се опитвам да я прибера, но не мога да намеря адреса й – отговарям като ученичка (само дето не се целувам по пейките вече …).
- Ставай, аз ще те заведа – леля Милка с повелителен тон, въвежда ред в квартала.
- Ааа, не! Ние чакаме милиционерите, то детето се обади! – отгoваря моето бабе. Харесвам я!
- Абе какви полицаи бе, я ставай да те прибирам – Леля Милка е в шах.
В този момент от 112 ми се обажда учтив господин, на който обяснявам, че леля Милка е дошла, и че вече не са нужни.
Леля Милка разбира ситуацията и започва неистово да ми благодари, обяснявайки ми, че до преди малко са били заедно на някакъв вид бабешко парти, и решила да я провери. Явно има защо.
Тръгваме, предлагам да ги изпратя и след това да върна леля Милка до тях ( just for case):
- Абе то и аз съм на 80 и имам високо кръвно, но все още знам къде се намирам! Благодаря ти моето момиче, че не си я оставила. Прибирай се, че и ти закъсня!– леля Милка е също готина.
Изпращаме се на едно кръстовище. Пращам въздушна целувка на моята баба (така и не й разбрах името)
- Благодаря ти милото ми момиче, пожелавам ти, което момче си си избрала, него да вземеш!!! – просълзена, но с бодър тон се провиква през тротоара.
Спирам в средата на улицата и започвам да се хиля и превивам. Звъня на “избраното момче”, че се прибирам за да гледаме волейбола.
Да, улиците са наистина толкова еднакви! Но най-хубавото е, че Бог знае, коя е правилната пресечка за всеки един от нас.
Днес се почувствах една идея по-добър човек. И това ми хареса толкова много!
© Тити All rights reserved.