След Илинденско...
Разляло се бе небето като подница по жаравата от звезди. Луната, сякаш нахапана прегоряла пита, канеше гладните. По нея лепнеше солта от морето, кротко като мъртвец. Преобърнато. Паякът, предачът на сънища, наплиташе бели нишки по тревите. Под тях земята се пропукваше от сушина, сякаш змей бе изпил млякото от гръдта ù. Петльова кръв багреше белите кърпи на общите трапези. Смееха се жените, а сърце до сърце, полуголи мъжете, потропваха своето човешко хоро. В очакване за обхождане на къщите, бели секири и сопи просветваха в каруците. С тях мъжете викаха дъжда, чистеха земята от змейов огън... Като платно от суеверия, старата вяра завиваше душата.
Само Въльо, рибарят, стоеше настрана. Взираше се в светлите очи на малката Богородичка, която изпадна от корема на една от рибите, при последния улов. Взирането в светлото опива, разтваря самотността и съмненията до избистряне...
- Въльо, бре – подвикна една от жените - Ще гоним змея, че да завали. Идваш ли?
- Ида, ида, само да се измия... – обеща рибарят и заслиза към морето.
Бяла вълна го погъделичка по коленете над навитите му крачоли. С разпуснати коси го прегърна като момиче. Дъхът му затропа по затръшната порта на битието. И с разперени ръце, същински разпнат Христос, мина по преобърната вода. Развяха се ръкавите му, сякаш белокрила птица. Червената шевица на живота изтъня, разнищена от заприиждащите като бързеи, сънища. Удави се. Тъмната върба по брега застена. Като сълзи покапаха листите ù. Морето ги подхвана и завлече. Заплетоха се в белилото, опънато между небето и земята и вярата, и човешкото... И когато вакханално се разпилее светът, изпод тревите излиза мъж с бели ръкави, който сочи пътя в дъжда... С чисти, бели длани, в които стиска Богородица...
© Петя Стефанова All rights reserved.
