Alice (Калина)
7 216
Jan 8, 2009, 2:52 PM

След катастрофата 

  Prose » Narratives
2464 0 24
8 мин reading
 

След катастрофата

 

 

Аз съм. Аз все още съм. Аз съм всичко и нищо. Аз пристигам със северния вятър. Аз танцувам с мъртвите листа. Аз пристигам студено-влажно-снежен, напоен с аромат на скреж и утро. Аз съм пролетен и летен. Аз разтапям с дъха си потоците, сковани в прегръдката на леда. Гмуркам се в езера от роса, превръщам се в безброй дъги, политам нагоре и се втурвам в синия лазур на небето. Вплитам се в нишките на слънчевите лъчи, превръщам прашинките в огнено-звездни искрици. Аз съм звук от морска вълна, понасям се като трепетно-грохотен тътен гъделичкащо-игриво над водата, разсипвам се на брега, събирам се, прониквам в пясъка и накрая щастлив се превръщам в мънички искрящи мидени парченца по стъпалата ти.

 

Беше около 22 часа, когато отидох да заключа портата. Обикновено отивам да заключа по-рано, но тази вечер задрямах на дивана, гледайки някакъв филм. Събудих се и видях, че филмът одавна е свършил. Облякох си онзи ужасно развлечен пуловер, който стига почти до коленете ми, обух едни чехли, взех връзката с ключовете и излязох. В мига, в който отворих вратата,  разбрах, че навън има някого. Може би чух звук на дихание, туптене на сърце. Може би видях светлинка. Може би усетих нечий чужд аромат. А може би просто го почувствах. С онова, шестото сетиво. Може би просто знаех, че навън има някого.

 

Спомням си. Аз съм на 5. Той е значи на 10. Зима е. Остър, щипещ, пронизващ вятър. Снегът е дълбок и хрупка тихо. Той върви пред мен и аз бързам. Бързам колкото мога. Дъхът ми излиза на малки мъгливи облачета. Стъпвам в стъпките му. И те ми се струват толкова големи. Кракът ми е толкова малък, а те са толкова големи. Тези огромни 10-годишни момчешки стъпки.

 

Аз съм усмивка в беззъба бебешка уста. Аз съм кафява преданост в кучешки очи. Аз се превръщам в гърлено котешко мъркане, гледам те през студени жълти очи, отърквам гръб о теб настръхнало-гальовно, плъзвам се бавно по извивките на котешка опашка и се търкулвам по асфалта. После се разтичам в лунното отражение в локвите.

 

Той се приближи бавно.

- Не исках да те стряскам.

- Не си.

Усетих, че всички косъмчета по ръцете ми са настръхнали. А така се радвах да го видя. А така имах нужда да го видя. И ето, че той е тук.

 

Спомням си. В киното е топло и тъмно. Светлите сенки на екрана играят по лицето му. Той се взира напред. От време на време се усмихва. Аз не гледам филма.

 

Аз съм ридание на цигулка и шепот на листа в нозете ти. Аз съм белите чаршафи на сутрешната мъгла. Извивам се спирално, неуловимо, разтварям се в дима на твоята цигара. Превръщам се в прашинки, понесени от вятъра, и се промъквам между решетките на миглите ти, гмурвам се за миг в прозрачната влажност на окото ти и после горещ и солен се търкулвам към устните ти.

 

- Какво правиш тук по това време.

Той се замисля. По онзи негов странен начин. Повдига леко лявата си вежда. Прекарва ръка през косата си.

- Не знам.

После добавя:

- Може би съм искал да те видя.

Усмихвам се.

Той пали цигара. Пламъчето на клечката трепва и умира в мрака. Топло сияние преминава по лицето му. Очите му светват с черен пламък.  Аромат на изгоряла кибритена клечка.

 

Спомням си. Вятърът свисти в косите ни. Ние сме на първия му мотор. Ръцете ми обгръщат кръста му. Притискам се към него силно и се скривам зад рамото му. Виждам как на мотора му израстват криле и ние се понасяме над поля и хълмове, над целия свят се понасяме. Само аз и той.

 

Аз съм тропот на конски копита, който се врязва като нож в тишината. Аз съм капки пот по конската кожа. И искри под нозете му. Аз съм танцуващите, съскащи змии на пламъците. Аз съм звук от потракване на ледчета в чаша. Аз съм звънът от допира на ключ в ключ и тихото изщракване на заключващия механизъм в ключалката. А когато отвориш вратата, аз съм лекият полъх, който се гмурка в косите ти.

 

- Съжалявам за пуловера - казва той.

- Какво за пуловера?

Става дума за онзи, синия, който му подарих за Коледа.

- Изцапах го - казва той.

Става някак по-светло и аз виждам, че целият пуловер е изцапан. Изцапан е с кръв. Виждам и малка червена вадичка да се стича по челото му.

- Какво е станало?

- Не знам - казва той и изглежда още по-объркан.

- Добре ли си?

- Не знам. Да. Така мисля.

- Ела, да влезем вътре.

- Не.

 Той поклаща глава. Гласът му се дави в гърлото му. Мисля, че плаче.

- Не. Не мога. Не мога. Не мога да остана.

 

Спомням си. Лято е. Ние двамата в езерото. Косата му мокра се спуска над очите му. Ръцете му студени докосват тялото ми. Треперя леко. От студ, от страх, от желание. Кожата му до моята кожа под водата, хлъзгава, морка и студена.

 

Аз съм ароматът на сън в твоята възглавница. Аз съм сгушен във всяка гънка на твоята нощница. Аз съм тихото скърцане на паркета под нозете ти. Аз съм тънките нишки на килима, които целуват пръстите на краката ти. Аз съм твоята любима зелена блуза, когато ме обличаш докосвам косата ти, обвивам се около шията ти, погалвам гърба ти, обгръщам гърдите ти и мириша на прах за пране.

 

Издиша дима през ноздрите си.

- Да можеше да се видиш как гледаш - казва, взирайки се в мен.

Чувствам, че цялата треперя. И внезапно ми е толкова студено.

- Да можеше да се видиш как уплашено гледаш.

Засмива се леко и димът излиза на пресекулки от устните му.

- А не трябва ли да ме е страх?

- О, не. Няма смисъл... вече.

 

Спомням си. Нощ. В неговата квартира. Той спи в прегръдките ми. Лунните лъчи карат къдриците му да изглеждат като направени от сребро. Аз усещам сърцето му да бие и се опитвам да накарам моето да бие в едно с неговото. Иска ми се утрото никога да не идва.

 

Аз съм всяка капчица от парфюма ти. Аз съм всяка капчица с аромат на лотос, бамбук и лавандула, която докосва кожата на шията ти и онези малки капчици, които се търкулват надолу между гърдите ти. Цял ден те обгръщам, а вечер, когато развържеш косата си, се втурвам в мек полъх, заигравам се с всеки косъм от нея и бавно се разтварям във въздуха. Превръщам се в дихание и се промъквам между устните ти.

 

Изпълвам се цялата с някакво странно чувство. Изпълвам се цялата с примирение, с невъзможност, с болка, с... празнота. Изпълвам се цялата с празнота.

- Приближи се. Ела.

Той поклаща глава мълчаливо в мрака.

- Ела. Прегърни ме.

Той поклаща глава отново.

- Ела. Целуни ме.

- Не мога. Мисля, че... Мисля, че трябва да си ида вече - отвръща той и една бръчка се врязва в челото между веждите му - Да, - прошепва той замислено - трябва да си ида вече.

 

Спомням си. Бавна песен. Мирис на цигари. Басове. Светлини. Толкова много хора край нас. А ние двамата съвсем сами на дансинга. Главата ми на гърдите му. Ръцете му на кръста ми. И топлината на телата ни. Песен, която не мога да си спомня. Танц, който не мога да забравя.

 

Аз те целувам. Целувам те с устните на вятъра, с устните на дъжда, с устните на слънцето те целувам. По челото, по очите. Цялата те целувам. Целувам те с устните на другите  хора. И с техните ръце те прегръщам. В съня ти те прегръщам. В съня ти вплитам пръсти в твоите, в съня ти хващам ръката ти, в съня ти аз седя до теб и те гледам.

 

- Не си отивай - прошепвам.

Никога не съм била по-малка, по-уплашена, по-празна, по-сама.

- Не си отивам - отвръща той.

Очите му усмихнати светят в мрака. Дълго след като той си тръгва сиянието им остава отразено в моите очи.

 

Спомням си. Той се смее. Той ме гледа. Той ме прегръща. Той разкопчава копчетата на ризата ми. Той се бръсне. Той си мие зъбите. Спомням си го в парка, на въртележката, в трамвая, на плажа. Спомням си го изцапан със сладолед, спомням си го под душа и в леглото. Той прехапва устни. Той се мръщи. Той се усмихва. Той ремонтира колата, омазан в масло. Той със счупена ръка, а аз събличам едва-едва със смях пуловера му. Той чете замислен, а устните му леко потрепват, изговаряйки неми думи. Той киха, а пружинките на къдриците му подксачат. Той подскача на един крак, обувайки си чорапите. Той ме завива вечер и ме целува, като си мисли, че спя. Спомням си.

 

Аз съм студените пръсти на дъждовните капки, който свирят по клавишите на листата. Аз съм гукане на гълъби и кучешки лай. Аз съм птиче чуруликане при изгрев слънце. Аз съм розови облаци от захарен памук. Аз съм този лист и тази хартия, тази химикалка и тази маса и черното мастило, което полепва по пръстите ти. Аз съм сега тази лампа, аз съм нейната топла изкуствена светлина, погалвам кожата ти и се гмуркам в зениците ти. Аз съм. Аз все още съм.

 

Събуждам се. Майка ми седи до леглото.

- Имам лоша новина. Андрей е катастрофирал тази нощ. Съжалявам, но той... той...

- ... е мъртъв? Знам.

 

09.11.08 г.

 

© Калина All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • впечатлена съм!
  • Невероятно...
  • За6то не твори детето?Кьде се загуби таланта ти?
  • Поклон!
  • Благодаря ви! Като видя някой толкова хубав коментар като тези, направо ми иде да се разплача
  • Много хубаво пишеш. Не обичам да поощрявам, най-малко виртуално в коментари, но твоят разказ ми хареса наистина и мисля че си струва да го знаеш. Чела ли си "Разломи" на Нанси Хюстън ? Ако не си, може да се поинтересуваш-нещо в писането ти ми напомни на нейното.Ти успяваш да постигнеш този ефект, защото не описваш чувството, а го създаваш-така мисля аз. Може да се занимаваш с писане, но имай предвид че това е тежка топка- не го казвам от личен опит, а като страничен наблюдател на чужд творчески живот.Все пак, успех
  • Думите са неспособни да коментират...
    Невероятно!
    Бъди !!!
    ________________________

    Радвам се, че те открих, мило Момиче.
    Допада ми разсъдъчно-есеистичния начин, по който твориш.
    Ще наминавам към твоята страничка.
  • "Едно е да разплачеш читателя с тъжни неща, друго е да се разплаче не от тъгата а от красотата. "-с него!
  • Благодаря ти много .. Тоя сън.. два пъти го четох, два пъти ми се насълзиха очите... после го разказах накратко на един човек .... Прекасно си го написала! ..Дано не е по истински случай...
  • Ах, трябваше ли нещо в мен да се пречупва... Наистина е много добро.
  • Възхищавам ти се!
  • Благодаря на всички ви Коментарите ви значат много за мен!
  • Alice...пиши момиче!
    Ще те чета.Харесваш ми!
  • Арлина го еказала много точно.. Голяма си!
  • Браво наистина много приятен за четене разказ и много силен. Просто браво
  • Винаги ми е трудно да те коментирам....Голяма си!!!
  • Хубаво е, че си останала с това чувство, значи съм се справила добре. Не, не е преживяна.
  • Прекрасен разказ, оставам с чувството че историята е преживяна ?
  • Йордане, надявам се знаеш какво означаваш и означаваше за мене, макар и да не съм ти го показала по най-добрия начин... Благодаря ти за всичко.
  • Калина, ти си ТАЛАНТ. Спомням си когато ми прати оня разказ по пощата и го прочетох в компютърната зала на МЕИ-то и не издържах и се насълзих прилепил лице до монитора от срам. Едно е да разплачеш читателя с тъжни неща, друго е да се разплаче не от тъгата а от красотата. Момиче, ти тъкаеш сънища.
  • Благодаря на всички Радвам се, че прочетохте и харесахте

    Милене, странно е, че ме изпревари, попаднах на теб покрай твой коментар за Данчо и тъкмо четях някои от нещата ти

    Ваня, благодаря ти много, ти знаеш колко много харесвам твоите неща, последният ти стих направо ме разби на части...
  • нямам думи...
  • Атмосфера и чувство. Наистина ми хареса.
  • Не бях чела по-красиво, по-чувствено и тъжно нещо! Останах запленена и без думи!
Random works
: ??:??