След смъртта на думите
Думите лежаха мъртви. Буквите бяха отметнали ръце, крака, глави, нахвърляни безредно в безсмислени пози. От разкривените им тела стърчаха копия и стрели, допълнително преплитайки жертвите на бойното поле в плътна, почерняла маса. Войници на своя дълг и своята чест, те бяха отдали живота си в защита на писмеността - гениално-простичкото човешко изобретение за съхраняване и споделяне на паметта.
Но сега вече нямаше кой да я съхранява. Предупредително-зловещият червен цвят заличаваше всичко. В него се давеха очертанията на обичаните знаци - символи на човешките чувства, мисли и мечти. В него пропадаха човешките планове и намерения за осмислен бъдещ живот. Живот, който щеше да носи радост и щастие, взаимност и обич, благодарност и признателност, свято откровение и топли, животворящи признания. Всичко това бе изпепелено от омразата - мастилено-синята омраза на завистта. Пребледнялата злоба на старата алчност също преливаше мъртвешкия си оттенък по лицата на нещастните букви. Главните от тях все още пазеха части от своята надменност именно на главни букви - пълководци на цели изречения от смисъл. Като допълнителни оръжия, набучени злобно и безцелно, стояха препинателните знаци, престанали да служат на подредбата на думите в изречението.
Защото думите бяха мъртви. Техните звуци бяха подиграни с фалшивите тонове на присмеха. Мелодията на езика крещеше с фалцета на незрели гласове, чиито носители и не искаха да вникнат в съзвучието между звук и смисъл. Затова нямаше и кой да жали падналите войници, нито пък кой да се страхува от непоправимата загуба на паметта.
"Думите са мъртви!" - най-накрая сияеше безпросветността. "Буквите са неми!" - злорадстваше хаосът на мислите и чувствата. "Долу правилата!", "Да изнасилим граматиката!", "По дяволите препинателните знаци!" - това сега бяха желанията на неумелите пръсти и настроенията на немислещите мозъци. Битката бе спечелена! Но войната...?
Едва ли! Тя щеше да продължава с всеки следващ първороден вик на човека, с всяко гальовно първо гукане, отправено като повик към другия човек, с всяко първо смислено изречение, изречено като послание към човечеството.
Защото човекът, макар и след толкова много жестоки битки и жалки поражения, не бе мъртъв, а думите бяха просто негови рожби. Те се раждаха непорочно от неговия дух и който посягаше да убие тях - посягаше да убие Духът на човека. Тогава, от болката на това посегателство, крясваше човешкият протест, страшен в своята внезапна стихия, неорганизиран в своята болезненост, нечленоразделен в своята смисленост, но справедлив до висшата степен на жизнено основание!
Мъртви ли са думите - значи е часът за дела!
© Даниела Тодорова All rights reserved.