1.

1874 година

Предполагаше се, че е опитен бракониер - човек, прекарал достатъчно време в дивото и познаващ го като пръстите на ръцете си. Въпреки това, докато се оглеждаше наоколо, Джон Чейс постепенно започна да осъзнава, че се е загубил.
Което означаваше две неща - първо, че по всяка вероятност е навлязъл в територии, където не бе стъпвал досега; и второ: че ще трябва да се откаже от по-нататъшни опити да търси пътя назад - здрачът вече падаше и съвсем скоро щеше да бъде сменен от пълен мрак. Да броди през нощта бе лудост и той го знаеше. Нещо повече, да обикаля из пущинака нощем беше равно на чисто самоубийство. 
Достатъчно опитен всъщност, въпреки настоящия малък инцидент, Чейс познаваше Африка достатъчно добре, за да знае, че докато през деня могат да те убият доста неща, през нощта те ставаха двойно повече. Хипопотамите излизаха от реките да пасат, лъвовете тръгваха на лов, а от известно време му се струваше, че чува характерния вой на хиени, звучащ като зловещ кикот в здрача.
Така че единственото, което му оставаше да направи, бе да потърси място за лагеруване преди нощта да се е спуснала напълно. 

2.

Огънят пращеше и пукаше весело, в абсолютен контраст с настроението на Чейс. Чувстваше се като абсолютен идиот и може би с право, макар да си напомняше, че далеч по-опитни ловци от него се бяха губили в африканската пустош. Чувал бе историята за Джон Хънтър, който бе прекарал известно време в дивото след като не беше успял да намери пътя обратно, а Хънтър беше един от най-добрите. Така че най-добре в случая бе да приеме, че за всяко нещо си има пръв път. Което, разбира се, не подобри настроението му.
По някое време, докато наблюдаваше хипнотизиращия танц на пламъците, поглъщащи ненаситно поредната порция клонки, Чейс се улови, че за пореден път се пита как ли щеше да протече животът му ако вместо да бракониерства, се беше захванал с работата на професионален ловец. Вероятно нещата нямаше да са по-различни, с изключение на дребния факт, че нямаше да му се налага да се крие от властите в неизследвани места, каквото това тук със сигурност беше. Какво пък, това беше част от тръпката. "Дали този път ще го хванат или не?" беше по-интересен въпрос от "Какъв ли проблем на местните ще го пратят да решава?" 
Висок, самотен звук прониза тишината. Някаква птица, реши Чейс, макар досега да не беше чувал подобно нещо. Имаше нещо невероятно мелодично и тъжно в звука, който постепенно заглъхна в мрака, съпроводен от вече познатия шум на крила. Като се изключи това обаче, нощта беше твърде тиха на мястото, където бе избрал да нощува. Крясъците на хиените бяха останали далеч назад, а реката беше твърде далеч и ромоленето й не достигаше до ушите му. С изключение на насекомите и вятърът като че нямаше нищо друго. От една страна бе хубаво. Нямаше да му се налага да се притеснява от леопард или някой-друг излязъл на паша хипопотам. От друга страна обаче го притесняваше леко. Имаше нещо неприятно в почти пълната тишина, лишена от обичайните звуци на африканската савана, и Чейс от време на време плъзваше пръсти по легналата на земята до него карабина. Допирът до оръжието го караше да се чувства сигурен.
По някое време трябва да беше заспал и когато отвори очи, видя първите алени нишки на зората, които плъзваха над хоризонта като пипалата на морско чудовище. Огънят беше угаснал, жаравата още тлееше. Докато засипваше огнището с пепел и пръст, Чейс се чудеше накъде да поеме. Нямаше карта, а компасът му се бе счупил по време на едно преследване преди няколко дни, така че оставаше да се довери единствено на интуицията и опита си. Можеше да се опита да намери обратния път, разбира се, но сега започна да му хрумва друга, далеч по-приятна алтернатива. Тези, както предполагаше, недокоснати още от белия човек места можеха да се превърнат в съвършеното скривалище. Пресметна набързо, че с малко късмет може да събере достатъчно кожи и рога, които да осигурят печалбата му занапред, когато нещата се поуталожат малко. Беше сигурен, че рано или късно ще попадне на някое местно племе, което да му покаже пътя назад, така че поне засега онова, което трябваше да направи бе, да се впусне в непознатите му територии.
С подобрено настроение, Чейс събра нещата си във вече доста изхабената и поокъсана чанта и, подсвирквайки си, се наведе да вземе карабината от земята.
И точно тогава забеляза кръвта.

3.

Следата беше с дебелината на показалеца му и онова, което му направи най-голямо впечатление бе, че беше плътна. След няколко минути оглеждане Чейс откри и нещо друго интересно - около тъмночервената, влажна следа, нямаше капки, пръсти, каквото и да е - нещата, които би очаквал да види, когато намери следа от ранено животно.
Заинтригуван, Чейс се разтършува наоколо, с надеждата да открие стъпки или някакви други следи от очевидно идвалото по някое време през нощта животно. Не откри обаче нищо. С изострено любопитство, подхранвано от инстинкта му на ловец, Чейс реши да изостави това и да тръгне по следата, надявайки се тя да го отведе до раненото животно.
Не се оказа толкова трудно да следва кръвта - следата лъкатушеше сред тревата, заобикаляше някой и друг камък, спускаше се в малки падинки и се издигаше по обрасли с трева хълмчета. Онова, което изумяваше Чейс бе, че следата не се прекъсваше в нито един момент и никъде нямаше капки, пръски или локвички. Нямаше и следи от лапи или копита. Сякаш някой беше начертал алена линия по земята с кървав молив. 
По някое време се запита дали следата не е оставена от някаква змия, но бързо отхвърли това. Нямаше никакви странични следи, които да показват влачене или плъзгане - само вездесъщата, дебела колкото показалец кървава и влажна следа, водеща в неизвестна засега посока.
Проследи кръвта до малко дере, обрасло с трева и покрито с лежащи клони и паднали, изсъхнали до бяло дървета. Следата минаваше точно през дерето и Чейс беше удивен за пореден път, когато видя, че каквото и да бе кървяло по този странен начин, беше минало през пролука в клонче, голяма колкото дупка от игла, и бе излязло от другата страна, връщайки отново нормалната си дебелина, продължавайки да лъкатуши, този път вдясно по хълма, водещ към изхода от дерето. 
"Какво, дяволите да го вземат, е това?" запита се Чейс, но каквото и да беше, той трябваше да го намери. Не беше сигурен защо, просто го знаеше. Кървавата следа беше обсебила напълно вниманието му, изтиквайки всички други досегашни грижи и необходимости от важни решения. Беше сигурен, че каквото и животно да е оставило тази странна следа, то не може да се е отдалечило чак толкова. Все пак кръвта беше още лепкава и влажна.

4.

Беше прекарал целия ден в търсене, с малки почивки. Сега здрачът отново падаше над земята и Чейс се беше озовал в горичка от бодливи дръвчета и храсталаци. Започнал бе да се обезсърчава. Проклетата гадина беше просто неоткриваема с нейната единствена, плътна като нарисувана, следа. 
Налагаше се да направи лагер някъде извън горичката за през нощта, на другата сутрин щеше да продължи по следата, колкото и неприятно да му се струваше това. Нетърпението не беше от най-големите му пороци, но въпреки това не му се искаше да оставя следата да изстине. Знаеше обаче, че няма избор, затова след като си отбеляза внимателно точно докъде е проследил кръвта, Чейс се зае да вдига лагер.

5.

Събуди го шум. Не можа да определи какъв точно беше шумът но докато посягаше към карабината, го чу отново и той пропъди и последните остатъци от съня.
Влажен, мляскаш звук. Смесваше се с характерния шум от нещо, което се придвижва някъде наблизо във високата трева. Пукна клонче и Чейс се извъртя нататък. Нищо. Пламъците на огъня все още бяха достатъчно силни, за да разпръснат мрака на нощта поне в известен периметър, но въпреки това високата трева пред очите му оставаше неподвижна. Чейс се изправи бавно, внимателно с пръст близо до спусъка на карабината. Не беше много сигурен какво точно му е дошло на гости при това без да се бои от огъня, но каквото и да бе, трябваше да е някъде...
Нещо пробяга в храстите отстрани. 
Сред пукането на клонките и шума на листата се долови същия онзи странен и неприятен звук. Чейс го оприличи на пълен с вода мях, който се плъзга или тупа по земята. 
Докато оглеждаше храстите, очаквайки да зърне животното, видя кръвта по земята. Същата непрекъсната, влажна следа, тъмна на фона на пламъците. 
"Какво, да го...?"
Клоните на дърветата зад него се разлюляха бурно. Секунда след това нещо смачка няколко стръка трева, после започнаха да пукат клонки и накрая...
Нищо. Абсолютна тишина.
Някакъв бръмбар кацна на бузата на Чейс и той го забърса с длан. Недоволното насекомо избръмча ядосано и полетя нанякъде в мрака. 
От челото на Чейс се стичаше пот. Пръстите му стискаха карабината яростно, пръстите му бяха побелели. 
Не беше суеверен. Присмиваше се на лековерните чернокожи и техните истории, които не представляваха нищо друго, освен средство за плашене на малките деца. Въпреки това, докато чакаше, напрегнал цялото си тяло до краен предел, Чейс усети как го обзема чувство на страх, каквото не бе изпитвал от детските си години в Шотландия - от онзи ден, когато насмалко не беше нахапан от злото куче на съседския фермер и...
Три резки изщраквания някъде встрани. Не звучаха като удрящи се клонки или камъчета - приличаха повече на звук от животно. Просто три бързи Так-Так-Так, които звучаха някак си странно и...
И после високата трева на половин метър пред Чейс започна да се люлее, стръковете и се разтвориха, и когато мъжът видя онова, което излезе от там, направи онова, което не беше подозирал, че може да направи някога - изкрещя, но викът му беше кратък, а гърлото - изведнъж изсъхнало и стегнато до болка. 
Стреля два пъти - не уцели, и побягна, зарязвайки онази ловджийска и мъжка чест, с която толкова много се гордееше.
В интерес на истината не стигна много далеч.

------------------------

Бележка на автора: Това е един от по-новите ми опити да се върна във форма. Не е нещо велико, но е сред по-сполучливите неща, излезли изпод клавиатурата ми наскоро. Няколко думи за разказа - историята в него е базирана на криптозоологична мистерия от Африка - а именно, споменатата вече непрекъсната следа от кръв, която според свидетели минава и през най-малките пролуки и пукнатини, само за да продължи от другата страна в нормалния си размер. Освен кръвта, други следи няма, няма капки, пръски, стъпки и т.н., както съм описал в разказчето, а следата е абсолютно плътна и не прекъсва. Съществото, което оставя тези следи, все още не е известно.