Бавно си хапваме гъши дроб с лейди Анабел и мис Каролайн, лениво протягайки се пред една от камините в Уиндзор и дискретно обсъждаме най-новото хоби на сър Бърнард - лов на гълъби. Лично аз смятам, че това е пошло забавление за селяндури, но мис Каролайн бърза да ме убеди, че днес аристокрацията е преситена от прекалено лесните удоволствия и изнервения градски живот, затова все повече търси връзката със природата. Тъкмо лейди Анабел възразява, че за връзка с природата е достатъчно и едно хубаво парче сьомга, когато се разнася истеричен крясък:
-Мамка ти, клошарка ниедна! Ще те смачкам!
Сърцето ми се стрелва чак в гърлото ми и лудо се блъска там, а шокът е толкова неочакван, че унизително се изтърсвам от стола. Замаяна от съня, примигвам. Камериерката ми, с лице, зачервено от гняв като черешов пай, размахва метла и я хвърля по мен.
-Пак ли си ровила в коша ма, тъпачка мизерна? Язък ти за британския сой!
Няма да я доставя удоволствието да падам на нейното ниво. Измервам я с презрителен поглед и с леко изфучаване се премествам на другото си любимо място за сън – кухненския диван, чиято облегалка хем е удобна, хем открива чудесна гледка към двора на къщата.
-Ще те изхвърля някой ден, да знаеш! – завършва камериерката ми заплашително и напуска стаята, тръшвайки вратата. От неприятния шум само леко притварям очи и после отпускам глава, разсеяно оглеждайки пейзажа навън. О, господи, до смърт са ми омръзнали тия нейни истерии. Всеки път вика и заплашва и накрая какво – след пет минути тича да ме прегръща и да ми се подмазва. И тръшкането на вратите вече не ме стряска, да не съм някакво хилаво коте?
Аз съм потомка на предци, които помнят Британия от времето на сър Оливър Кромуел и кръвта ми е коктейл от гордост, изтънченост и изящество. Моята прапрабаба лично е получила копринена бяла панделка от ръцете на английската кралица, а мой прачичо е бил първият, с когото мистър Дойл е обсъждал сюжетите си за Шерлок Холмс. Уви, времената се менят. Завиждам на предците си, че са живели с достойнство в среда, подходяща за благородното им потекло. А не като мен… двадесет и първи век ми отреди не дворец, а провинциална къща, и съм принудена да я споделям с тесногръди сноби.
В цялата световна история едва ли има по-злочеста и несправедливо ощетена съдба от моята, ще ме прощават Мария Стюарт и изобщо всички лишени от престола британски претенденти, но е така. Аз трябваше да хапвам само риба тон, телешко и хайвер, полагащи ми се по свещеното право на благородната кръв. Кръвта на майка ми, чиста британка. Майка ми наистина си живее като херцогинята на Йорк, ако не броим унизителната подробност, че точно заради благородното си потекло два пъти годишно изпълнява ролята на сексуална робиня - представят й някакъв потомък на Албион, затварят ги в една баня и после онази робовладелка, която притежава мама, продава братята и сестрите ми. Да, но преди осем лета един плебей със съмнителен генен фонд взел, че случайно се намърдал в покоите на мама и в резултат на което съм се появила аз заедно с още трима братя. Никога няма да простя на баща си, че заради низкия му селяндурски нагон сега живея живота, неподобаващ на произхода ми. Робовладелката набързо натика братята ми в един чувал и го даде на робовладелеца да го носи незнайно къде- тръпки ме побиват като си представя! – а мен ме подари на приятелката си и дори все пак успя да спечели от моя милост кутия бонбони като подарък. Оттогава живея с психично неуравновесена жена, съпругът й мизантроп – ако се съди по отношението му към мен – и дъщеричката им с внезапни пристъпи на садизъм, изразяващ се в гушкане до задушаване, боядисване в причудливи цветове и лакиране на нокти. Всъщност, понякога се упреквам за тия мои приливи на самосъжаление. Все пак имам покрив над главата. Кой знае каква злочеста участ е сполетяла братчетата ми… но както и да е. Тук поне ме хранят. Е, понякога забравят и съм принудена да бръкна в остатъците, за да открия нещичко.. Както стана и днес. После търпя ругатни и закани, от които чак ушите ми потрепват от срам и обида. Аз, която трябваше да закусвам с пъдпъдъци, се задоволих да оглозгам една пилешка кълка, а за да е унижението пълно, се принудих да се шмугна под леглото от летящата към мен метла.
Присвивам очи, съзряла през прозореца най-презряната твар на земята. Съседката. Заедно с противните й пискливи четири отрочета. Кърми направо насред двора. Колко плебейско, примитивно и отблъскващо.! Ама пък й се радват. Каква грижовна майка била, колко били сладки дечицата й… Нагла селяндурка! Ражда като в несвяст, за да се възползва от хорската милост. После ги натирва най-немилостиво да се оправят сами и хуква отново по мъже. Плебейска история! Мисля, че аз отдавна надраснах този етап от живота си. Преди, когато бях млада и глупава, често заглеждах един млад денди с лъскави черни мустаци. Пееше божествено, втренчил големи зелени очи към прозореца, на който аз се суетях и треперливо го зовях с копнеж. И преди са ми пели серенади всякакви кавалери, но точно този, черномустакатия, ми грабна сърцето. И някак като с магия любовта изведнъж изфиряса от мен – както локва се топи под августовско слънце. Просто една вечер се събудих от следобедната си дрямка със странна болка в слабините, главоболие и световъртеж. И тогава разбрах – любовта е просто товар, изхвърлиш ли го от себе си, ти олеква. И ти се отваря място за повече вкусни хапки.
Камериерката ми отново влиза в стаята и с гузна усмивка размахва току пред носа ми лъскаво лилаво пакетче.
-Сърдиш ли ми се още? Ела, ела да те гушна!
Въздъхвам с досада. Понякога е нетърпима. Но какво да я правя, жал ми е за нея, затова й прощавам всеки път. Работа за британска лейди не се намира под път и над път.
Пък и „Уискас“ си е „Уискас“.
Слизам от дивана, тръгвам напред с бавна походка, като след две крачки се обръщам и й мятам високомерния поглед, без който нито един аристократ не е достатъчно аристократ.
-Мяу! – подканвам я и скачам на перваза, за да надзиравам лично дали ще изсипе цялото пакетче в купичката ми или пак ще й хрумне да почерпи с част от него плебейката от съседния двор.
© Таня Георгиева All rights reserved.