Последно поклащане и автобусът спира. Чува се нещо като въздишка на човек, на уморен човек или... Знам ли. Няма значение. Изчаквам няколкото други пътници. Не бързам за никъде. Дори и не знам защо отивам. Всъщност знам, но... не знам как ще бъда приета. Подчиних се на импулса и желанието си, а сега вече ме "стяга шапката". Да се изтърся така. Без покана. Без да знам сам ли е. Без да му се обадя предварително...
Преди три дни Бай Генчо, който наглежда къщата докато ни няма, се обади, че имало кражби в района. И нашата била ударена, но не липсвало нищо, поне на пръв поглед. Ей така, между другото, каза, че Павел се завърнал, бил си дошъл завинаги от Канада. Пресъхна ми гърлото и дори и не попитах сам ли е...
Сега отивам. Да. Да. Отивам да видя всичко ли е наред и да взема новите ключове. Е, това е за пред... всъщност отивам при Павел. Себе си не мога да излъжа, а и не искам... Така и не го прежалих тези петнадесет години. Така и не го забравих. Така и не спрях да го желая. Дали е минавал ...