СЛЪНЧОГЛЕДИ

          Още когато ми казаха, че една моя бивша ученичка ме търси и чака в стаята на психоложката, вече знаех коя е... Диана, хубавата Диана... Усетих леко свиване под лъжичката и безпокойството, което ме обхващаше, се засилваше с всяка крачка по коридора. Все по-близо, все по-близо до нея и все по-силно!

Почуках веднъж и дори не дочаках отговора. Връхлетях в стаята и... това, което видях, никога няма да забравя... Не бих могла.

         Тя седеше на  пода в поза лотос и се поклащаше като махало на часовник, равномерно и някак отчетливо. Очите ù бяха отправени към тавана и гледаха втренчено и пусто... Извиках тихо името ù,  в този миг тя скочи, олюлявайки се, и се вкопчи в мен, обви ме с ръцете си и толкова силно ме стисна, че ми спря дъха. Няколко минути само я галих по косата и повтарях - всичко ще бъде наред, моето момиче, всичко ще бъде наред... Не ме пускаше, стискаше ли, стискаше! Постепенно тялото ù се разтресе и тя заплака на глас, виейки като ранено животно. Хвана ръцете ми и като ме гледаше право в очите, каза: „Госпожо, нали всички хора са добри... нали всички тук на земята  са само добри... Само тук...?! Искам да са добре, госпожо, аз ще им дам обич...”

     Стана рязко и се запъти към прозореца... - ”Аааа, слънчогледи, колко са хубави..”

Беше измръзнала, ръцете и устните ù бяха сини... Беше само по тениска, анорак с качулка и анцуг. Косата ù беше несресана, вързана с ластик и кичурът, който винаги, още от годините, когато стоеше в моя час, продължаваше да пада все така упорито, докато тя го издухваше над лявото си око, придавайки ù вид на човек на изкуството, или на човек, който знае какво прави. Но сега тя не знаеше... Бях ù класна една година преди да завърши Английската. Беше изключително умно и чувствително дете. Танцуваше в мажоретния състав на гимназията, пееше страхотно и умееше да те накара да я забележиш и да я запомниш. Сега почти нищо не бе останало от тази увереност. Беше сама, беззащитна и отчаяна. Никому ненужна. Искаше да дава обич, онази същата, която не бе получила...

    Беше приета да учи Социология в Софийския, искаше да работи с хора. В момента, обаче,  виждаше само своята измислена страна. В момента... Този момент сигурно щеше да продължи цяла вечност.

В телефонната слушалка ехтеше гласът ма майка ù:  „Аз нямам вече дъщеря... знаете ли колко доверие ù гласувахме и колко пари ни изхарчи в София. Имам две други деца, на които тя много лошо действа. Никой не я иска, даже най-добрите ù приятелки от училището не искат да я виждат в момента!  Един момент, че мъжът ми ми звъни... Знаете ли... тя прилича на баща си, аз затова се разведох с него... Не искам да я виждам, нито да имам нищо общо с нея! Тя е вече на 20 години, другите учат в Манчестър!”

            Когато хората от Бърза помощ дойдоха, тя спокойно си подаде ръката за инжекция. Питаха дали е яла. Не, не беше нито яла, нито спала от 3 дни. Изяде само банана, който ù дадох от чантата си и пи вода, жадно и бавно, след като си изми очите сама на мивката в стаята. Каза, обръщайки се към мен плавно: „Госпожо... имам същите красиви зъби, като Вас... само... извинете, не съм ги измила... извинете ме...”

            После я отведоха до линейката. Гледах след нея през прозореца към двора как бавно фигурката ù се смалява, с леко приведена глава и как кичурът ù продължава да пада над лицето ù... а тя все така упорито го  издухваше...

            Часовете ми минаха като на филмова лента. Нямото, тъжното  кино... все ми бе пред очите. Изчаках да свършат часовете и веднага отидох в интензивното. Исках да видя какво е станало с нея. Мира нямах.

            Преминах през някаква червена черта във фоайето към отделението, без да усетя, и шестото ми чувство ме заведе точно при нея. Беше на крайното легло, до вратата, завита с кафяво одеяло и цялата в системи...

            Видя ме... Тихо  прошепнах името и я докоснах... Очите ù засветиха... като слънчогледи.

            После ме изгониха, но аз изчаках лекаря, за да разбера за състоянието ù.

Не беше наркоманка, вземаше от известно време амфетамини и пушеше марихуана.

Докторът каза, че е болна, много болна, от липса на любов... Бащата, дето тя приличаше на него, все още не се беше явил.

На кого приличаше тя... Може би на слънчогледите...?

Къде живееше...? Във всеки случай, в момента тя нямаше дом. Може би нямаше и да има. А може би щеше да остане в своята страна, измислената...? А къде е домът на хората, които искат да дават обич...?

„Кошмар, госпожо, кошмарът се връща при мен като бумеранг.” - каза майката.

Връща се... връща се... - мислех си.

 А Диана... къде щеше да се върне Диана...?

Ellan