Що за шега на Съдбата?! Точно в този трагичен ден времето трябваше да бъде толкова хубаво... Слънцето безжалостно печеше и сякаш се надсмиваше над печалното лице на момичето, което вървеше бавно по алеята на зеления градски парк. Бе красиво, много красиво, но Лиляна не искаше да забелязва тази красота, понеже тя я караше да се чувства още по-зле, още по-безпомощна и нещастна. Сега виждаше колко безсмислено е било всичко - мъката по несподелената любов, болката от измамата на приятелството, напразните сълзи и безсънните нощи... Та какво струват тези дребни неща от живота пред смъртта, пред безвъзвратната загуба на приятел?... "Но защо?", й се искаше да извика. "Защо точно тя?! Та тя бе толкова млада, нямаше и 18 години!". Но това беше. Лиляна не можеше да направи нищо, този път Съдбата се бе оказала безспорният победител в тази вечна борба между нея и човек. - Е, сбогом, скъпа приятелко, този път раздялата е завинаги - Лиляна се приближи до бистрото езеро и хвърли в него няколко стръка диви сини цветчета.
 Синьото беше любимия цвят на Мария. Тя носеше всичко в синьо - и панталони, и блузки, и поли... Този цвят прекрасно подхождаше на чистите й сини очи, по които въздишаха толкова момчета. Лиляна се отпусна на дървената бяла пейка до брега на езерото и загледана в отраженията на дърветата във водата, се замисли. В спомените й изникна мига, в който се запознаха с Мария и се усмихна тъжно. Това стана преди няколко години. Мария бе дошла на гости с майка си от Варна и през петте дни, в които останаха, двете момиченца се сприятелиха и обикнаха. Прекараха неразделни пет дни във весели детски игри и пет нощи в тайни момичешки разговори. След това се виждаха всяка ваканция, като си гостуваха ту у Мария във Варна, ту у Лиляна в София. Всеки път се срещаха с радостни прегръдки и се разделяха отново с прегръдка, но със сълзи на очи. Винаги имаха какво да си кажат, какво да разкажат една на друга. Нямаха никакви тайни, взаимно се съветваха и утешаваха, когато нещо ги мъчеше... Мария трябваше да завърши една година преди нея и Лиляна си спомни вълнението и нетърпението, с които очакваше бала си. Лиляна също бе поканена, но не можеше да се освободи от училище и можеше да чуе приятелката си само по телефона. А после новината за катастофата... Това бе същински шок за бедното момиче, което досега не се бе сблъсквало със смъртта. Е, да, беше чела за хилядите смъртни случаи по вестниците, бе чувала за тях по телевизията, но никога не бе подозирала, че това може да се случи с нея или с нейн близък. Единствените грижи, които бе имала, бяха как да измоли пари за нова дрешка, как да свали момчето, което харесва, как да убеди родителите си да излезе на дискотека... Сега всичко това й се струваше така дребно, така нищожно и незначително, че Лиляна внезапно се запита дали има някакъв смисъл живота, който водеше. За какво бе дошла на този свят, какви бяха нейните роля и значение в него?...
 Лиляна се изправи. "Не, достатъчно! От този ден аз съм различна!". Животът бе толкова кратък, нужно ли бе да го пропилява напазно. И в този момент Лиляна си обеща да живее така, сякаш всеки ден е последен, да взема всичко от живота, всичко, което й се предоставя и да живее само в настоящия момент - без да се връща назад в миналото и без да витае безкрайно далеч в бъдещето. И към вкъщи тръгна една нова Лиляна. Детето в нея завинаги бе умряло и макар външно и по дъражание да бе същата, то в мислите и сърцето й бе настъпила коренна промяна. Тя най-сетне бе проумяла жестоката истина - животът е кратък и, за да бъдем истински щастливи, трябва да живеем само в настоящето.