Що за шега на Съдбата?! Точно в този трагичен ден времето трябваше да бъде толкова хубаво... Слънцето безжалостно печеше и сякаш се надсмиваше над печалното лице на момичето, което вървеше бавно по алеята на зеления градски парк. Бе красиво, много красиво, но Лиляна не искаше да забелязва тази красота, понеже тя я караше да се чувства още по-зле, още по-безпомощна и нещастна. Сега виждаше колко безсмислено е било всичко - мъката по несподелената любов, болката от измамата на приятелството, напразните сълзи и безсънните нощи... Та какво струват тези дребни неща от живота пред смъртта, пред безвъзвратната загуба на приятел?... "Но защо?", й се искаше да извика. "Защо точно тя?! Та тя бе толкова млада, нямаше и 18 години!". Но това беше. Лиляна не можеше да направи нищо, този път Съдбата се бе оказала безспорният победител в тази вечна борба между нея и човек. - Е, сбогом, скъпа приятелко, този път раздялата е завинаги - Лиляна се приближи до бистрото езеро и хвърли в него няколко стръка ...