СМРАЗЯВАЩАТА ПЕСЕН НА ЕДНА МАЙКА

                                          първа част от жесток разказ

                                                                                 Идеологиите и религиите не могат да бъдат причина

                                                                                 да се попречи на една нечовешка жестокост. 

“Кого обичате най-много?”

Въпросът бе зададен от учителка, но не в класна стая, а в автобус пълен с ученици от началните класове. Придружавани от две учителки, те се връщаха от еднодневна екскурзия. Макар и изморени, възбудата и веселото им настроение продължаваха с пълна сила. Бяха видели много интересни и нови за тях неща, бяха играли и тичали на воля, бяха... щастливи.

“Мама, мама!”, масово отговориха децата.

“А защо?”, продължи да пита учителката.

“Защото тя ми е дала живот. Защото тя ме е кърмила и ме обича най-много на света. Защото тя бди по цели нощи над нас, когато сме болни. Защото винаги най-напред се сещаме за нея. Защото...”, отговориха незабавно учениците.

“Това значи ли, че не обичате много и бащите си?”, отново попита учителката.

“Не, не, не “, хорово отговориха децата.

“А тях защо ги обичате?”

“Защото винаги, когато се връщат изморени от работа, най-напред идват при нас, вземат ни на ръце и ни целуват. Защото винаги намират време да си поиграят с нас и да ни научат на добри неща. Защото са силни и се грижат за цялото семейство. Защото обичат майките ни. Защото...”, сипеха са  отговорите.

Въпросите продължиха, а отговорите, обясняващи защо обичат своите братя и сестри, толкова разчувстваха учителките, че в очите им заблестя влага.

“А искате ли на някого да се случи нещо лошо?”, попита другата учителка.

“Не, не, не.”, като един извикаха децата.

“Даже и на тези, които не обичате?”

“На никого, на никого!, отново последва хоров отговор.

Учителките, останаха възхитени от умните и по детски искрени отговори и затова не закъсняха да похвалят най-сърдечно учениците си.

Тъкмо навлизаха в малко селище, когато едната от тях попита:

“А сега искате ли да попеем?”

Децата веднага потвърдиха с радостни викове.

“Коя песен да изпеем най-напред?”

“За мама, за мама.”, наскачаха децата.

Учителката даде тон и всички започнаха да пеят с вдъхновение любимата си песен за майката. Дори и шофьорът, чието дете също беше с групата, им пригласяше. Хората по улицата се спираха и слушаха захласнати тази толкова сърдечна песен, извираща от непорочните сърца на тези, все още толкова малки, невинни същества и с умиление дълго гледаха след отдалечаващият се автобус.

Когато децата вече завършваха последния куплет на песента ...

В лагера на една, прочула се със своята кръвожадност, терористична групировка цареше необикновено оживление, придружено с неизменната в такива случаи безразборна стрелба във въздуха от разнокалибрено оръжие. Възбудата беше толкова голяма, че граничеше с безумие. Екзалтираните до крайност фанатизирани членове на групировката скачаха от радост, прегръщаха се, целуваха се...

На безлюден участък от пътя, юноша, ненавършил още шестнайсет години, опасан с голямо количество мощни експлозиви прикрити от широката, не за неговия ръст, дреха, хвърляйки се под движещ се автобус, превозващ  ученици от началните класове, се беше взривил. Взривът и последвалата го експлозия на резервоара на автобуса бяха толкова мощни, че на десетки  метри бяха разпраснати части от разкъсаните детски тела, както и от самия автобус. Избухналият пожар довърши каквото беше останало.

Новината за атентата се разнесе много бързо и на мястото освен полиция, специални части и линейки, започнаха да пристигат множество цивилни автомобили, от които, издаващи сърцераздерателни писъци, изкачаха мъже и жени. Охранителният кордон не беше в състояния да възпре обезумелите родители и близки на загиналите. С изцъклени от ужас очи, те тичаха сред разкъсаните трупове и остатъци от автобуса с някаква искрица надежда, че любимото им дете все пак е успяло да оцелее. Но когато разпознаваха някаква част от него, силите ги напущаха и те падаха като покосени, издавайки смръзяващи писъци.

Екипите на линейките успяха да открият само няколко души, които все още даваха някакъв признак на живот – една от учителките, едно момиченце и две момченца. Но въпреки положените от тях усилия, две от децата издъхнаха в ръцете им, а третото почина по пътя към болницата. Учителката умря след два дни, но през малкото време, в което беше в съзнание, успя да разкаже за последните мигове от живота на децата.

Виждайки че всички останали от пътувалите в автобуса са разкъсани или овъглени и няма никакъв шанс да се открие друг оцелял от експлозиите и последвалият ги пожар, медицинските екипи се заеха да оказват помощ на  придошлите хора, голяма част от които, ужасени от зловещата картина, бяха колабирали.

Само една млада жена с окървавени дрехи вървеше бавно без да крещи. Беше прегърнала откъсната от експлозията детска главичка, гладеше къдравите й окървавени коси и... пееше тихо... усмихната. Никой не смееше да прекъсне тази покъртителна раздяла на вече полудялата майка с нейната любима дъщеричка.

Както нерядко в такива случаи, отговорността за атентата поеха няколко  терористични групировки, някои от които и непознати. Телевизиите по света  прекъснаха предаванията си и започнаха да излъчват зловещата новина. Вестниците също смениха уводните си статии и на първите им страници с огромни букви бяха поместени съобщения за атентата. Но дори и сред тях се намериха такива, които, навярно за да увеличат интереса на зрителите, или тиража на извънредните си издания, показаха на екрана или публикуваха в изданията си снимки, направени от изпратените на мястото на атентата кореспонденти. На тях,  в едър план, ясно се виждаха ужасяващи подробности от разкъсаните детски тела. Поне тези детайли можеха да бъдат спестени на и без това ужасените до край хора. Но както и в редица други случаи, бизнесинтересите се оказаха по-силни от моралните норми и етични изисквания. Всъщност така е било винаги. За съжаление,  прогресът на човечеството в това отношение и то в течение на хилядолетия, е твърде малък, ако въобще го има.

Хората просто изумяха от новината. Беше извършено нещо, което не можеха дори и да квалифицират - то просто излизаше извън рамките на човешките представи.

Не ставаше въпрос за военна битка, при която директно се води борба на живот и смърт и при която жертвите са неизбежни. Така е било от хилядолетия и човечеството вече е приело, че това е неизбежно. 

В случая обаче нямаше фронтова линия. Невинните седем-девет годишни дечица не можеха да бъдат заплаха за когото и да било. Не беше и катастрофа или някакъв нелеп нещастен случай.

Напротив, станалото беше плод на внимателно подготвен и стриктно изпълнен сатанински план, при който организаторите не се бяха поколебали да пожертват дори и едно от собствените си деца. За тях човешкият живот вече беше девалвирал до такава степен, че не представляваше каквато и да е ценност.

Случилото си не можеше да се обясни и с някаква религиозна причина, защото в съвременния свят няма религия, проповядваща такова масово избиване на невинни деца.

Вместо да се стреснат от повсеместното заклеймяване на техните деяния, терористите, освен че изпитваха някаква демонична гордост, продължаваха подготовките си за следващите, вече планирани атентати.

Проникналите дълбоко в съзнанието им безразсъден фанатизъм, алчността за власт и пари, желанието да се отдадат на вече напълно отключените при тях  инстинкти на ненаситна жестокост, не им позволяваше да разберат чудовищната същност на това, което вършат. Всички морални норми и ценности отдавна бяха загърбени в името на...Всъщност на какво? И да искаха, те не можеха да обяснят, макар и до някъде, причината, довела ги до подобни изстъпления, както и в името на какво го правят. Опитите им да се позоват на изповядваната от тях религия, на всемогъщият им бог, на тяхната свещена борба за ..., не издържаха и на най-елементарен преглед на основните постулати на собствената им религия. В нея, подобно и на другите основни религии по света, децата са най-ценното нещо на земята и всяко посегателство върху тях се смята за недопустимо и най-голямо светотатство.

Разузнаванията на няколко държави вече се бяха добрали до проверени сведения, че в близко време се очакват нови тероростични актове. Събраната информация потвърждаваше още веднъж, че терористичните групировки правят всичко възможно да си осигурят снабдяването с модерно оръжие, дори и с такова за масово унищожение.

Въпреки взетите строги мерки, част от тази информация беше изтекла и вече преувеличена и украсена в една или друга степен, започна да се появява из медиите. Това доведе до истинска масова страхова психоза сред цивилното население в редица държави, което беше и една от основните цели на терористите.

Предприеха се всеобхватни мерки за предотвратяването на нови атентати, както и прекъсване на снабдяването на излезлите от всякакъв контрол терористични групировки с модерно оръжие и на първо място с такова за масово унищожение.

За съжаление, огромните печалби, които получаваха при доставката на оръжие от именно  подобни групировки, повиши алчността на търговците на оръжие (известни и неизвестни). Те не се спираха пред нищо, за да реализират сделките си, осигуряващи им купища пари. Непрекъснато се измисляха нови и нови начини и пътища за доставките им. Дори се оказа, че редица високопоставени държавни служители от различни страни, също са замесени в този мръсен и прогизнал в кръв бизнес.

Напрежението беше ескалирало до такава степен, че даже и разузнаванията на редица държави, включително и тези от НАТО и Варшавският договор,  бяха принудени да установят контакт помежду си, да обменят информация, дори до известна степен да си сътрудничат в борбата срещу терористичните организации.

Тероризмът, с изключение на няколко страни, единодушно беше квалифициран като общ враг на човечеството. Поне по този въпрос и двете страни се стараеха да притъпят нестихващите помежду им противопоставяне и враждебност. Бяха наясно, че е крайно време да се вземат всички мерки за предотвратяване повтарянето на старите им грешки, за които все още не им достигаше достойнство да си признаят. Всъщност от самите тях бяха обучавани, въоражявани, финансирани и подкрепяни, какви ли не групировки и режими и то къде ли не по света. За голяма “изненада” на своите „родители”, тези креатури сравнително бързо излизаха от техния контрол, което водеше  до ужасни деформации в реалните им действия, завършващи с пълната  им неконтролируемост.

Накрая ставаха опасни и за самите им създатели.