Един ден в твоята стая ще влезе едно момиче.
Ти няма да го чуеш и то тихо ще пристъпи зад гърба ти.
С малките си нежни длани ще затвори очите ти. Ти ще вдигнеш нагоре ръце и ще докоснеш лицето му. Не, това няма да бъде докосване! Това ще бъде вик – дълго сдържан и носен в сърцето, вик към огряните от щедро слънце простори.
Лястовицата, която е кацнала на порцелановия пепелник пред теб, и която, откакто я помниш, е неизменно там, ще се стрелне в небесната синева, за да подари своята любов на слънцето...
* * *
... А ти, затворил очи, ще видиш прашен междуселски път. По него вървят хванати за ръка момче и момиче. В момчето ще познаеш себе си, а момичето, без съмнение, е това зад теб, което нежно притиска с малките си пръстчета очите ти.
Синята пола на момичето ти напомня тихата и спокойна синева на морето. Вие вървите бавно по нагорещения от слънцето прашен път. Неусетно стигате селото, което в този горещ следобед изглежда безлюдно. Ти държиш ръката на момичето и си най-щастливият човек н ...