Снахи и свекърви - винаги в единен строй!

                                 Снахи и свекърви - винаги в единен строй!

  Момчетата ми, невръстните, порастнаха. Докато се обърна, и те се влюбили. Много се зарадвах, но радостта ми беше кратка. „Мамо, дай пари да ги водиме на кафе."

  Какво беше това пари? А, да - аванс, заплата, после разходи за ток и други и каквото остане -  за храна. Или трябва да ги лиша от храна, или да не плащам парното, с извинение, за да им дам за кафе.

  Голяма грешка направих, но им казах: „Деца, като ги заведете на кафе, ще трябва да поръчате и кола и още нещо... Я по-добре ги доведете тук. Ще ви направя кафе, ще купя кола, ще ви направя един хубав кекс, така ще минете по-тънко." И като се започна - всяка вечер кафе, кола, кекс. Единият син се затворил с момичето си в едната стая, другият- в другата. Аз шетам в кухнята. „Маме, кафе!"Летя. Влизам с подноса само, когато ги чуя да си говорят, иначе кашлям пред вратат като простинал кон. Момичетата - хубави, весели, душички. „Мамо, може ли да останат за вечеря?" "Може!"- готова съм на всичко, на децата ми само да им е добре. Започвам да готвя, те ми помагат. „Маме, могат ли да останат да спят?" „Може, как да не може."

  Ние с мъжа ми се преместваме в кухнята. Спим на диванчето почти един върху друг. Да не си помислите нещо. Аз заради децата съм готова на всичко. Даже с мъжа ми да спя.

  Сутрин ставам и слагам кафето. Щом усетят аромата, стават и децата и огласят къщата с весел смях. Притеснено ни е, ама хубаво.

  Тъкмо бяхме свикнали с този начин на живот, тъкмо се бяхме приготвили за сватби и ето ти беля! Момчетата взели, че се скарали с момичетата. Децата се преместиха в детската стая, ние с мъжа ми се опънахме на спалнята. То защо ли ни е спалня, толкова голяма, че не можем да се намерим. Я как ни беше хубаво на диванчето... Стана пак тихо, даже тъжно. Толкова бях свикнала с тези лъчезарни момичета, нали си нямам дъщеря. Не ме оставиха обаче дълго да тъгувам.

  „Мамо, запознай се, това е новото ми гадже" - казва едното ми момче. Води едно намръщено, навъсено... едно... че то стърчи над него! Запознавам се, няма къде да ходя. Правя кафе - не пие кафе. Слагам пепелник - не пуши. Поднасям сладкиша дето го изяждаха „моите момичета" още докато беше топъл - на диета била. Заговарям я - отговаря едносрично. Каня я на вечеря - отказва. Спи със сина ми, но иначе е срамежлива и затова не говори. Заради нея ходя на пръсти в собствения си дом... Една вечер я няма. „Какво става?" - питам сина си. „Скарахме се." „Защо?" „Много е особена. На тебе хареса ли ти?" „На мене да ми хареса тоя дебил?!Добре,че се скарахте... Тя е грозна, тъпа и отвратителна. Едвам я издържах!Толкова се радвам, че се скарахте. Какво му беше на предишното ти гадже? Кукличка, при това лъчезарна..."

  След два дни синът ми казва: „Мамо, ние се сдобрихме. Ти сериозно ли ми каза, че тя не ти харесва?" Нали живеем заради децата си, тихо отговорих: „А, не... Просто се пошегувах. Исках по-лесно да преживееш раздялата." „Добре, защото я обичам и нещата вървят към... сещаш се."

  Другият ми син пък се хвана с една  „шестица" и къщата ми заприлича на лудница...

  От този момент забраних да водят когото и да било. Ще ме запознават с момичетата си само, ако са решили да се женят. Издадох тази заповед  само и само да не виждам този дебил и тази „шестица" в къщата си поне още известно време. Дано да не е сериозно... После, защо не се разбирали свекърви и снахи...

  Затова - никакви момичета вече вкъщи! И си знам, доведат ли снахите, няма да казвам искрено какво мисля като ме питат: „Мамо, харесва ли ти?" Ще отговарям кротко: „Куклички!", та ако ще да ми доведат крави монтафонки. Няма да се издънвам пред синовете, я. Само мир да е!