Сняг навсякъде. Студени вълни те обливат, но ти не спираш, вървиш и гледаш безкрайното млечно море. Ботушите се хлъзгат – всичко е изтръпнало.
Знаете ли? От дете не съм опитвал ледената прегръдка на снега, та сега реших да тръгна по стръмния склон и после като обезумял да се спусна надолу, забравил за реалността… Вървим тежко – всичко около нас се усмихва. Безброй заспали клони се събуждат от своя сън и учудено гледат към изтръпналите ни лица. Те не очакват точно сега някой да нарушава покоят им, но въпреки това ни се радват. Колко далече стой Чипровци сега, колко малки са къщите? Нима трябва да се качваме толкова високо,та да проникнем зад маската на този град? Нима сме толкова слепи?
Коловозът се стеснява, снега става все по-опърничав, пред мен започват да играят безброй шарени образи. Очилата се замъгляват. Зимата ме обръща. Аз обаче не спирам, не ѝ се давам, а си спомням за килимите. Като дете често мърсях килима в хола, без дори да помисля за неговото лице, без дори да се зачудя как е бил направен. Сега вече знам, вече осъзнавам, че съм газил върху хиляди човешки животи и дори не съм си гледал в краката… Снежинките поразително ми напомнят на онези шарки, сякаш отново са пред мен. Сега ще гледам да не ги удрям – дано изкупя така вината си.
Около мен всичко е приказно – сякаш съм се заровил в булчинската рокля на някоя девица, или не, по-скоро това трябва да е тогата на римска весталка. Аз наистина съм като в храм, наистина съм замаян. Природата знае много добре, как да превърне човек в мекотело и той, изпаднал в летаргия, върви и се пули. Кажете ми, може с един-единствен цвят вълшебницата да е описала толкова много неща, нима няма въображение? Нима не е всесилна?
Най-накрая достигаме до един почти отвесен склон. Тук ще е! Вадим бързо найлоните и ето ни в позабравените ръце на детството…
***
Вчера беше забавно, но и болезнено. Събуждам се с странни болки в гърба, почти на магия правя тибетските упражненията и излизам – къщите ме чакат. Колко много неща може да ти каже една стара врата? Колко букви могат да се разчетат в пукнатините на мазилките. Аз вървя и си спомням мигове от детството, примесени с образи от
„Железният светилник”. Стари баби ме срещат и ме разпитват, аз обаче се пазя да не влезна в някоя стара плевня, че знае ли човек може да се оженя за някоя стара мома… Улиците са заснежени, софиянци изничат зад мен, следвани от хъскита. Аз решавам да не вървя с пришълците и криввам от пътя. Ето след малко съм до някаква си река. Водната повърхност ме поздравява, аз се заглеждам. Може би тези, които са градили къщите са си мили ръцете тук? Може би сега чуват стъпките ми?
Тръгвам нагоре, пред мен изниква стар кръст.„ За какво ли беше пък това?”- питам се, но в главата ми има само смътни разкази, затрупани от времето. Все пак пред тези кръстове (да, сетих се, че са повече от един) хората правеха някакви работи, но паметта ми изневерява. Продължавам напред, пред мен изскача човек с лопата за сняг, аз тръгвам зад него. Той се усеща, започва да се озърта – чудно му е сигурно, кой ли пък е този? Аз не се издавам, дори се преструвам на местен. Някаква жена ме спира, пита ме нещо, аз обаче вървя плътно зад него. Около мен напрекъснато се редуват стари с нови къщи, сиви комунистически мазилки с стари напукани чардаци. Всичко е многопластово, всичко е полифонично. Поглеждам в един стар прозорец. Защо не съм във времето, когато през него са се подавали косите на някоя възрожденска невеста, защо? Патетиката ме притиска, замечтавам се, ето ме във времето на Талев. Всъщност той е писал и за Чипровци, явно неслучайно този град ми напомня за Султана и Лазар, явно те могат да се срещнат и тук.
Вървя монотонно напред, от всеки ъгъл очаквам да изникне някоя каруца, обаче нищо няма, никой не ме притеснява.
Това е град, изпълнен от достолепно остаряващи къщи. Дано и хората да са като тях? Дано и техните лица казват толкова много с бръчките си?... Прибирам се – ето го старият двор, ето го детството… Затварям бавно металната врата. Сбогом!
© Winston Smith All rights reserved.