ДО ДЕВЕТО КОЛЯНО

Къщата на бай Добри Кованджията се намираше в долния край на селището. Беше спретната и варосана, не много голяма, но крайно функционална. А на калпака на високия комин се бе разпростряло като корона щъркелово гнездо. Всяка пролет двойка бели щъркели се завръщаше от дългия път на Африка и отглеждаше своето потомство в него.

Малко по-нататък започваше селската мера и нивите, разпръснати като наръфани карета плат. Най-хубавата нива на бай Добри се намираше в близост до Злия шавар – малко полуезеро, полублато, оградено от всякъде с тръстики и папур. Може би и затова оттам на неговото парче земя се събираха на тумби щъркели, вече наяли се с крякащи земноводни и дошли малко да потърсят отдих и разнообразие в преораната угар, а краката им да се спасят в още мократа пръст от летния зной. Точно затова и селяните наричаха неговата нива Щъркелова, защото всички птици от тоя край намираха спасение в нея.

На средата на нивата се извисяваше стара, много стара круша. Освен сладките плодове, които раждаше всяко лято, в корубата й издълбана от годините се беше заселил рояк диви пчели. Никой не смееше да доближи на десетина метра от дървото, освен бай Добри, но както се досещате от прякора му, това бе и основното му занимание – медар. В двора на къщицата му имаше разположени на метър един от друг десетина-петнадесет кошера. Най-чистият и най-прозрачен мед в околията, даваха неговите пчели.

Когато внучетата му слязоха за закуска, той вече шушняше нещо из двора. Но Мирея не беше забравила обещаното от него миналата вечер и с нетърпение чакаше на масата да продължат разговора си. Тя наближаваше дванадесетата си година и не оставяше недовършени неща да стоят току-така. До нея, осемгодишният й брат Слави разсеяно подхващаше ту една, ту друга пържена филийка. На него още всичко му бе все едно.

Дядо Добри се приближи с купичка бистър акациев мед и приседна до децата на масата. Не чака да го заговорят, а сам пое:

-Мирея, снощи ти ми зададе един неочакван въпрос. Готов съм да ти отговоря, но първо ще ви изпея една песен.

И с плътния си баритон подхвана:

„Нишу се звезде, Дойне ле,

не е на арно.

Псетата лаю, Дойне ле,

по сокаците.

Петлите пою, Дойне ле,

на совиняне.

Котлите дрънку, Дойне ле,

по кладенците.

Не било котли, Дойне ле,

най-били сеймени.

Сеймени дошли, Дойне ле,

у наше село.

Младите булки, Дойне ле,

сите пленили.

Малките деца, Дойне ле,

на нож турили.

Нишу се звезде, Дойне ле,

не е на арно.

Е, леле, Дойне ле…“

Дълго след последното му провикване ехото наоколо повтаряше името на непознатата Дойна. Децата го гледаха немигащо и с отворени уста. Този талант на дядо им бе неизвестен за тях. Знаеха, че може да измайстори всичко каквото им хрумне от дърво и подръчни материали, знаеха, че разказва интересни и невероятни истории, но че може така да пее…

-Не знам, стана ли ви ясен текстът на песента? Тя е на трънски диалект и сега ще ви я преразкажа. „Снишават се звездите, Дойне ле, не е на хубаво. Кучетата лаят, Дойне ле, по уличките. Петлите пеят, Дойне ле, на съмване. Котлите дрънкат, Дойне ле, по кладенците. Не са били котли, Дойне ле, а турски войници. Войниците дошли, Дойне ле, в нашето село. Младите булки, Дойне ле, всички пленили. Мъжките деца, Дойне ле, на нож сложили…“

Мирея първа се съвзе от изненадата.

-Дядо, - попита тя – а защо ни изпя точно тази песен и каква връзка има със снощната приказка?

-Ще ти обясня, моето дете, по-спокойно!

Баба Злата от вчерашната приказка имала седем сина, от дребни по-дребни. Най-големият, Димитър, бил на твоята възраст. Една нощ селото им осъмнало със страшната вест, че са дошли турски главорези да събират данъка девершме. Това било тъй наречения кръвен данък и всяка първа мъжка рожба се вземала, за да я направят еничарин. Турците много добре осъзнавали, че така подновяват кръвта на нацията си с най-интелигентните, най-силните и най-красивите момчета от поробените земи.

Това, което ви учат в училище, че сме имали само османско присъствие и съжителство, защото българите са си запазили къщите и имотите, е прах в очите от политиците ни. На практика българинът е бил роб и рая – друговерец, по-нисш от великите завоеватели и при него, ако не сработвал полумесецът, сработвал ятаганът.

Замисляли ли сте се всички тези красотни артисти от турските сериали защо са такива хубавци. Анадолският турчин има монголоидни черти и е мургав. А това са мъже и жени, изписани като от списание на Вог. Всички те носят в гените си ДНК-то на прародителите-роби, които са ги облагородили и направили такива.

Най-достоверните източници за тогавашното тежко положение на българите си остават легендите и народните песни. Те са ясното отражение на действителността, продължила почти петстотин години. Каквото и да твърдят днешните политици и историци по въпроса, едно е вярно – гледат да са угодни на силните на деня.

Та, баба Злата, за да не даде първородния си син Димитър, нарисувала му с билки, които само тя знаела, кръст на челото. Той там и останал и бил като неизлечим белег. А поробителите не вземали деца, които имали изразена инвалидност. Търсели само най-добрия и най-качествения генетичен материал. И го подминали.

Но на жената малката дяволия не й се разминала току-така. Знаели сеймените за тази хитрост и заставили Димитър пред очите й и пред опасността да загуби живота си да приеме тяхната вяра.

Тогава баба Злата ги проклела. Проклела и сина си, че не е опазил вярата си. А майчина клетва е тежка и се разпростира по мъжките рожби до девето коляно. Точно девет поколения или 180 години.

-Дядо – със затаен дъх попита Мирея, - а ти откъде знаеш всичко това?

-Откъде ли? – сам на себе си зададе въпрос мъжът. И веднага след това си отговори: - Баба Злата е основоположникът на рода ни, а брат ти Слави е точно деветото разклонение от него.

Очите на възрастният мъж се бяха насълзили кой знае от какво…