Глава петдесета

Есента беше паднала над Париж като златна пелена. Парковете приличаха на картини, рисувани от  Моне или  Ван Гог, а парижани бяха започнали да вдигат яките на шлиферите. Вятърът гонеше по улиците  листата на  разголените дървета, а  от училищния двор децата бързаха да се приберат по класните стаи. По големите кръстовища задръстванията бяха непреодолими  и шофьорите нетърпеливо бибипкаха за ужас на пешеходците. Тротоарите пред кафенетата бяха вече празни. Маси и столове бяха прибрани  в мазета и складове, в очакване на следващата пролет.

Вечер най-много хора имаше пред кината и театрите. Новият сезон предлагаше стотици нови заглавия на филми, спектакли - драматични и оперни, десетки концерти  и шоу програми. Дискотеките се задъхваха от  тълпи тийнейджърчета, където новоизлюпени млади дами на 14-15 години се перчеха с еднотипни прически - дълги прави коси, за предпочитане руси.  Фризьорките ежедневно изразходваха литри от химикала за изправяне на къдрави коси. А голобрадите им кавалери имитираха  Джъстин Бийбър, с надеждата да “забият” най-готината.

Графиня Мари Клер де Монморанси, която беше родила половин дузина деца от Симеон Гогов, във Франция познат като Симон Гоген, се беше почти оттеглила от светския живот и се беше отдала на децата си. Те растяха, и с това растяха и грижите по тях и ежедневно възникващите проблеми около тяхното възпитание и образование.  Най-много грижи създаваше Мари-Луиз, която непрекъснато търсеше баща си, искаше да живее с него, а в училище блестеше с абсолютната си незаинтересованост към образователния процес. Удоволствие ú доставяха само часовете за спорт и рисуване. Всяка свободна минута използваше за тенис, плуване, атлетика, но най-вече езда.  Ако ú позволяха, щеше да спи в конюшнята при любимия си арабски жребец  на име Зохраб.  

Опера “Гарние” беше открила сезона с нова постановка на “Севилският  бръснар”, където Симеон имаше централната роля. Неговият Фигаро беше хвален от най-авторитетните музикални издания.

Животът  в апартамента на булевард “Осман” течеше без сътресения, като изключим раждането на Сава, вторият син на Мария и Симеон. С разрастването на семейството, помощта на Женевиев беше станала още по-необходима и почти незаменима. Най-близките приятели на Симеон  често се шегуваха с неговия харем. 

Дълго време Мария не можеше да се отърси от страха, когато оставяше децата с Женевиев, за да отиде в клиниката. Тя продължаваше да  работи за лечението на нещастните жени.  Непрекъснато си втълпяваше, че  няма опасност от рецидив, но въпреки предаността на Женевиев, Мария полагаше неимоверни усилия, за да не показва притеснението си пред тази, която беше станала най-близката ú приятелка и втора майка на децата ú. Нямаше никакви белези за безпокойство, но...!

Зора бързо се беше ориентирала в новата обстановка в България и беше станала любима художничка на новата “аристокрация”. Картините ú се разпродаваха още преди да са окачени в изложбената зала.  На всеки вернисаж, повече от половината картини идваха с гриф “продадено”. Проявите ú в обществото се бяха увеличили чувствително, беше придобила  благороднически маниери и навици. Канеше известни дами и господа на своите “журфикс” веднъж месечно, винаги втората събота на месеца. Поканите бяха строго персонални и случайни хора не можеха да попаднат  в “салона” на придворната художничка, както я наричаха някои завистливи академици.

Леко натежала от годините и бурното си минало, Зора водеше здравословен живот, основан на много разходки на чист въздух. Беше станала заклета вегетарианка и “дъновистка”. Ходеше на техните сбирки, участваше в ритуалите им.  А и двата “лифтинга”, които си беше направила,  бяха помогнали да запази приятния си силует.

Неотдавна беше получила картичка от сестра си Донка, която все още се подвизаваше из Южна Америка.  Този път клеймото беше от Хондурас.

Пролетта беше дошла неочаквано бързо. Вероятно се дължеше на глобалното затопляне. Столичани набързо бяха хвърлили палта, якета и шапки, и сега седяха на припек пред кафенетата и пицариите по “Витошка”, необезпокоявани от автомобили.  Близо до кръстовището с улица Солунска, общински служители от отдел “Чистота” бяха докарали камион-цистерна и миеха  големи петна кръв на тротоара пред един бар, където предната вечер неизвестен снайперист беше застрелял един от най-могъщите подземни босове. 

Светът беше на прага на двадесет и първия век и се променяше бързо и подобаващо. Промяната беше към добро или  зло, все още никой не можеше да каже. Всичко беше технология, картофите се раждаха униформени и безвкусни, ягодите имаха вкус на гумена топка, за която бихме дали мило и драго преди 50 години. По улици и булеварди, в трамвая и автобуса, бабички с шамии  на глава оживено говореха  по GSM-и  и разменяха рецепти за най-новите  туршии с бивша съседка от Вълчи дол, с която до преди няколко години са  хортували през плето. 

В замъка Монморанси сякаш времето беше спряло, като големия часовник в трапезарията. В цял Париж не беше останал даже един часовникар, способен да го поправи. Днешните можеха само да сменят батериите и каишките на  часовниците.

Мари Клер често се уединяваше в кабинета си и размишляваше с часове  върху брака си с един непознат чужденец с мътно потекло.  Жизнерадостната Графиня, посещавала кабаре “Разпутин” всяка събота вечер, и давала тон на веселието в компанията, беше изчезнала безвъзвратно. Сега имаше една лесно раздразнителна жена, една  вечно кисела и недоволна господарка, която сменяше персонала, както някога сменяше тоалетите си.  Не можеше да понася начина на живот на собствените си деца, начина им на обличане и поведението им на масата. Ненавиждаше всякакви джинси, дънки и Т-шъртове. Намираше ги за просташки и естествено го отдаваше на нисшия произход на баща им.  Децата бяха здрави и красиви, но у тях се чувстваше “плебейското”.  Особено я дразнеше  Мари-Луиз, която не се съобразяваше с желанията на майка си, често прекарваше уикендите в Париж с баща си, Мария и децата им. Вече беше достатъчно голяма, за да разбере, че баща ú имаше деца от тази,  която минаваше за негова далечна братовчедка, за каквато представяха Мария  навремето.  Мари Луиз беше пътувала за България  два пъти, беше възхитена от природата на бащината си Родина и се беше безумно влюбила в красотата на Витоша. Докато бяха в София предното лято, всяка събота и неделя прекарваше по стръмните планински пътеки, кога сама, кога с някое съседско момиче. Мари Луиз беше общителна, бързо  установяваше контакт и се стараеше да говори български с новите си приятели. Мечтаеше да дойде да следва в София, след като завърши средното си образование във Франция. Зора я насърчаваше, водеше я  на концерти, изложби и спектакли. Навсякъде младата французойка правеше силно впечатление с откровеността и прямотата си, които сега не бяха на мода в демократична България.

Беше се научила да яде мекици, които обожаваше, и да пие боза. Наистина, първия път едва не повърна, но след това свикна и считаше, че е длъжна да обича тази  национална напитка от патриотизъм. Мари Луиз се чувстваше българка и никога не пропускаше да го подчертае пред познати и непознати. Тези, които познаваха потеклото на майка ú,  го възприемаха като екстравагантност и не обръщаха внимание на приказките ú за България.

 Новият век вече чукаше на вратата.  Наближаваше Нова година. София беше потънала под дебела снежна покривка. Приличаше на призрачен град от Андерсеновите приказки. Вече четвърти ден снегът не спираше бавно и тържествено да се спуска от небето на едри парцали.  Привечер забързани столичани газеха през снежните преспи на път за домовете си. Колите и градският транспорт се задъхваха от тази снежна лавина, изсипваща се върху вековния град.

Симеон беше дошъл  само за две седмици, за да уреди някои наследствени въпроси, възникнали при реституцията на някакъв имот на дядо му Димитър. 

Навън беше вече тъмно, макар че  камбаните на “Александър Невски” все още не бяха оповестили 6 часа. Симеон стоеше в тъмния хол на апартамента си, застанал пред двукрилата врата на балкона и наблюдаваше зимната картина. 

Осветени от прожекторите, позлатените кубета на храма блестяха  като приказни видения, покрити с прясно навалял сняг. Старинните градски фенери около гроба на Иван Вазов мъждукаха и едва-едва пробиваха тъмнината на декемврийската вечер. Тук-там се движеха минувачи, обвити със снежни пелерини и бели калпаци. В далечината се очертаваше силуетът на планината, по чието тяло бялото преобладаваше. Бледи светлинки мигаха, за да подскажат наличието на живот в подножието на Витоша.  В камината горяха дебели букови цепеници и хвърляха отблясъците си в целия хол. От време на време някое дърво изпукваше и рояк искри се разпръскваха като бенгалски огън, за да угаснат мигновено, сякаш никога не бяха съществували. Но в тези мигновения можеше да се видят стилните мебели, голямото венецианско огледало, няколко картини на най-големите български живописци, които Мария беше избрала и закупила, за да украси новия им софийски дом. Сред тях бяха и две картини, които Зора беше специално нарисувала за брат си и им ги беше подарила.

Симеон се любуваше на тази красота и мислите му летяха десетки години назад, когато в схлупената им къщичка на “Христо Ботев” нямаше дърва, за да се стоплят. Стояха вкъщи, облечени със закърпените си палта, с плетени от майка им вълнени качулки и чакаха да се върне баща им и евентуално да донесе  вчерашен хляб, взет от фурната на бай Боре на вересия. Майка му, болна от дълго време, нямаше сили да стане и по цели дни лежеше неподвижна под старото одеяло. Всички си бяха отишли от този свят. От многолюдното семейство на бай Дончо вехтошаря бяха останали трима, двете му сестри и той. Симеон се усмихна, когато помисли за собственото си многолюдно семейство. Имаше девет деца и две жени. Едната беше френска графиня, а другата, незаконната, сръбска емигрантка. Графиня Мари Клер де Монморанси го беше ощастливила с шест деца, но не и с любов.  Докато Мария му беше родила три деца, и трите бяха  рожби на  тяхната любов.

Симеон беше щастлив, обичаше и беше обичан. А Мари Луиз и Слава го правеха да се чувства най-богатият баща на света. Две дъщери, към които имаше особена слабост, две дъщери от две различни майки, но еднакво обожаващи своя татко. Някакви невидими емоционални нишки свързваха двете момичета. По-голямата покровителстваше сестричката си и никога не пропускаше да я зарадва с нещо красиво.

Наближаваше осем. Тази вечер Зора го беше поканила на вечеря в Руския клуб, където всеки петък се срещаше с приятели. 

Симеон беше облякъл най-новия си костюм “Хуго Босс”, с безупречна риза от същата марка, но както винаги, без вратовръзка. С нея никога не можа да свикне, имаше чувството, че го бесят. В антрето облече кашмиреното палто, преметна два пъти шала около врата си и излезе на улицата, където  бавно падащите снежинки посипаха и без това посивялата му  от годините коса. 

Снегът скърцаше под ботите му. Зад себе си оставяше своето минало, а пред него беше необятното бъдеще на децата му. 

Над София снегът продължаваше да вали вече четвърти ден.

Край.

               Послепис.

Скъпи приятели, ето ни на края на “Софийска сага”. От 11 април 2012 година до днес 22 януари 2013 година,  ние  извървяхме дълъг и, надявам се, интересен път, заедно с героите на сагата. 

Знам колко е трудно и мъчително за всеки един от нас да чете  в Интернет проза на малки порции в продължение на месеци.  За това се изисква силно желание  и интерес към съдбата на героите. Вашият интерес  и вашите коментари ме вдъхновяваха и даваха сили и желание да продължа  необикновената история на това  бедно софийско семейство.

Преди да затворя последната страница, искам да ви благодаря от цялата си душа за  верността, която демонстрирахте през изминалите десет месеца и 11 дни. За интереса към съдбата на моите герои, които извървяха път, изпълнен с мъки, страдания, изненади. С любов и разочарования и с много човещина.

Някои поети и писатели посвещават трудовете си на свои близки, аз искам да посветя тази “Сага”  на вас, моите верни фенове. Благодаря ви с поклон!