СОФИЙСКИ  РОМАН

                                                          Глава осемнадесета

        Днес улица Раковска беше изключително оживена. Коли, тролеи, и главно пешоходци, бяха превърнали тази централна софийска улица в най-оживеното място в града. Беше края на месец юли и жегата беше ужасна. Никакъв полъх откъм планината, жестокото  юлско слънце беше напекло токущо положения асфалт до “червено”. Пред унгарския ресторант масите бяха заети до последния стол, същото беше положението и в съседното кафене “Прага”. Посетителите и на двете заведения бяха главно млади хора, чиято възраст не надминаваше 20-21 години. Пред сградата на ВИТИЗ ситуацията беше още по-сложна. Цяла тълпа млади хора и по-възрастни, навярно родители на кандидат-студенти,  бяха обградили входа на  Академията.

      Днес трябваше да бъдат изнесени списъците на приетите студенти за учебната 1965/66 година. Напрежението беше изключително голямо. Имаше младежи, които кандидатстваха за  трета и четвърта година. Тъй наречените “вечните кандидат студенти” познаваха  всички “колеги”, преподаватели и даже помощния персонал на Академията. Някои от тях даже бяха посещавали лекции и упражнения, като “слушатели” и бяха си създали “покровители” сред асистенти и преподаватели. Това бяха главно красиви момичета  с претенции за бъдещи “звезди”. Някои успяваха!

В кафене “Прага” бяха седнали Нели и Венчето на чашка кафе. Нели беше загоряла силно от Варненското слънце.  Беше в годишна отпуска и се беше върнала от Златните пясъци само преди два дни. Венчето седеше като на тръни.  Беше много нервна и напрегната. Днес се решаваше съдбата й. Чакаха да изнесат списъците на приетите студенти в Академията.  Ако не беше приета и тази година,  твърдо беше решила да замине за провинцията и играе в някой провинциален театър, където можеше да работи и без завършено театрално образование.  Часът беше 12 и 30, а списъците още не бяха изнесени. Хората чакаха  от ранни зори.  В осем вече се тълпяха пред вратите на ВИТИЗ. Двама милиционери се навъртаха наоколо още от сутринта. Понякога “художествената интелигенция” можеше да бъде и агресивна.

Едва в 14 часа, списъците бяха изложени в фоайето на Академията и настъпи големата блъсканица пред тях. Имаше радостни викове, както и сълзи и ридания. Сълзи от радост или от разочарование. Ругатни към комисията също не липсваха. Бяха приети общо 50 души. Актьорско майсторство-30, режисура-10 и театроведство-10.

Невена не беше между тях. Беше разочарована, но не прие новината трагично. Беше сравнително подготвена за лошата новина.

-Всяко зло за добро,- каза тя и добави. Явно съдбата иска да замина за Станкето. Хората ми предлагат прекрасни условия!

- А Еди?- с тъга в гласа попита приятелката й.

-Какво Еди? Станкето е на две крачки, не е на края на света.- оптимистично отговори Венчето. Хвана приятелката си подръка и я поведе към площад Славейков.

На 20 август, събота сутринта към 10 часа, Еди натовари багажа на приятелката си в новозакупеният осем годишен “Москвич” и потеглиха към Станке Димитров.

Градът носещ преди 1944 год. името Дупница, беше на около 50-60 км. от столицата. Намираше се в подножието на Рила и беше известно с вкусната си скара. Театъра  на  град Станке Димитров  имаше хубава сграда в самия център на града. А в подземния етаж се беше разположил нощен бар, където след представление отпускаха актьорите и техните приятели и приятелки. Бар “Етуал” беше уютно заведение, с голям кръгъл дансинг по средата на залата и малка сцена за оркестъра. Голяма част от малкия джаз бяха  много добри музиканти- пенсионери. На пианото свиреше дама на почетна възраст от поколението на Ари

( Аспарух Лешников). В понеделник беше почивният ден на театъра.  В понеделник и бара не работеше. В Станкето, както наричаха града си местните жители, понеделник беше пазарен ден. В този ден селяни от околните села идваха с каруци и коли, да продават произведеното в собствените им градини или на земята предоставена  от ТКЗС за лично ползване.

Театърът разполагаше с няколко малки апартамента-гарсониери и едностайни, които предоставяше на млади гастрольори. Млади професионални актьори редко идваха да играят на тази сцена. Те бягаха в големите градове, където имаха много по-големи възможности за изява. Затова театъра търсеше талантливи самодейци, без театрално образование, които играеха по договор, който се подновяваше ежегодно.

Професор В.В., декан на Академията беше препоръчал Невена на своя приятел, режисьор в Станкедимитровския театър. Същият, който беше попречил на ученичката си да учи в Академията, обиден, че тя не беше благоволила да удоволетвори креватните му желания.

Апартамента от фонда на театъра, предоставен на Невена беше едностаен. Спалня, малко преходно холче и кухня, която повече приличаше на килер. Всичко беше миниатърно, направено пестеливо, но удобно.

Малката триетажна кооперация беше построена  от Общината за нуждите на служителите й. На всеки етаж имаше по два едностайни апартамента и по една гарсониера между тях.  Целият трети етаж беше предоставен на Градския театър. Кооперацията  беше на главната улица, на 300-400 метра от централния площад на града.

Пътуването не беше дълго, почти час, но в колата атмосферата не беше весела. Венчето на няколко пъти се мъчеше да поведе нормален разговор, но отговорите бяха лаконични и изпълнени с тъга. До вчера Еди беше оптимист и обясняваше на Нели и батко Влади, колко Станке Димитров е близо до София, и човек като има кола за един час максимум е там. “Разстоянието не е проблем” казваше Еди и цитираше една мисъл прочетена в романа на Оливия Уедсли “Пламък”. “Разстоянието убива малката любов, и усилва големата, както вятъра гаси свеща, но  разпалва пожара”. Да, но това беше вчера, когато бяха сами у Венчето. Родителите й бяха на вилата и те използваха много рационално отсъствието им от града.

Днес философията беше отстъпила мястото си на реалноста. Венчето си отиваше! Макар и не далеч от София, но достатъчно за да не се виждат всеки ден както до сега. Последните няколко месеца бяха заедно всеки ден, даже по няколко пъти на ден. За много кратко време отношенията им бяха станали много близки, правеха планове за бъдещето. Еди беше на 27 години, беше завършил образованието си,  имаше хубава, стабилна работа и вече можеше да мисли за създаване на семейство. Споменът за Марта, често нарушаваше сънищата му. И, тъкмо смяташе, че е срещнал тази,  с която можеше да свърже живота си, съдбата отново се намесваше за да я изпрати далеч от него. Дали любовта им щеше да издържи на поредното изпитание? Какви изненади му готвеше тази, която му поднасяше красиви дарове, за да му ги отнеме неочаквано и безпричинно?

По пътя мълча, съсредоточен в пътя и мислите които не му даваха мира, и които въпреки нежеланието му, се натрапваха и му отнемаха спокойствието.

Денят беше горещ и безоблачен. В колата беше ужасно душно, въпреки че Еди беше отворил до край и четирите прозореца. Освен тежкия въздух, в стария “Москвич” се беше настанило едно тежко, необяснимо мълчание.  Бяха вече навлезли в града, когато Еди каза” май пристигнахме”  и отново млъкна. “Да, изглежда  сме в града”, беше единственият коментар на младото

момиче. И отново в колата настъпи тишина. Когато паркираха на площада, пред театъра, настъпи малко оживление и у двамата. Невена скочи и тръгна към театъра, където домакинът трябваше да й даде ключовете от апартамента. Върна се много бързо. Младен- домакинът бил излязал за обяд и щял да се върне след час. Налагаше се да почакат. Еди предложи да поседнат в отсрещното кафене или да хапнат от прочутата дупнишка скара е една “скара- бира” на близкия пазар, откъдето бяха токущо минали на път за центъра. Невена предпочете кафенето. Не беше гладна. Седнаха  под един избелял от слънцето чадър, поръчаха си по едно кафе. Сервитьорката донесе кафето полустудено,  поиска да й платят сметката, взе парите, не върна рестото от 34 стотинки, а когато Еди й направи забележка, че кафето не е горещо, тя  го изгледа изумена, обърна си гърба без да каже дума и потъна във вътрешноста на заведението, което беше кръстено на съветската столица.

Наближаваше два, когато домакинът на театъра Младен, най-после се появи. Ключовете били у тях и трябвало да отиде да ги донесе. Не живеел далече. Посъветва ги да седнат в отсрещното кафене и да го почакат. Нямало да се бави повече от половин час. Еди му каза, че го чакат вече час и половина и са пили кафе. Гласът му едва се чуваше, но беше остър като касапски нож. Явно вече му беше писнало.

Часът беше три когато отключиха вратата на апартаментчето и внесоха багажа.  Апартамента не беше почистен след напускането на последния наемател. Явно всеки новонастанен сам трябваше да се погрижи за чистотата на апартамента според собствените си критерии за чистота. В спалнята имаше легло персон и половина с дюшек, двукрилен гардероб със счупено огледало на една врата, нещо като скрин и един дървен сгъваем стол. В холчето имаше салонна маса и две табуретки  тапицирани с дамаска, чийто първоначален цвят трудно можеше да се определи. Най-добре беше оборудвана кухнята, готварска печка “Раховец” от Горна Оряховица се мъдреше на малка дървена масичка. 80 литров хладилник “Мраз” допълваше оборудването на кухнята с електроуреди. На стената висеше кухненски шкаф, а под него имаше друг поставен на пода. Висящият на стената беше ярко червен и силно контрастираше със съмнителната белота на долния.

Еди изхвъркна бързо и след 10 минути се върна с чисто нова метла, кофа, парцали, и кутия с прах за пране. Беше забелязал магазин за домашни потреби под самата кооперация и без да се бави беше набавил необходимото за хигиенизирането на апартаментчето.  То завърши едва към 10 часа. Бяха изморени и гладни. На главната улица намериха  отворена все още “скара-бира”, хапнаха надве-натри, вкусни, но полуизстинали кюфтета и се прибраха. След хигиенизирането си, застлаха леглото с чисти чаршафи и калъфки за възглавници, които Венчето носеше от  къщи и си легнаха. Любиха се мълчаливо и заспаха бързо,  изморени от пътуването и емоциите около настаняването.

Невена се събуди посред нощ. Почувтсвала топлината на мъжа легнал зад нея, в нея се събуди някакво силно желание за близост. Притисна се до Еди, и в него избухна същата страст. Телата горяха, устните шептяха “обичам те”, милувките ставаха все по- смели, все по-страстни. До сутринта не можаха да затворят очи от безумната страст, която беше обхванала и двамата.

Еди си тръгна късно вечерта. Сутринта в 9  трябваше да е на работа.

Първата  роля на Невена беше  Дечка- снахата в  “Свекърва” комедията на Антон Страшимиров.  В ролята на Костанда-свекървата,  гастролираше н.а Ружа Делчева от Народния театър “Иван Вазов”.  Тържествената Премиера на пиесата  се състоя на           5-ти  Ноември и беше посветена на 48-тата годишнина на Великата Октомврийска  Социалистичвска Революция. В залата присъстваха всички местни партийни и общински ръководители, цялата творческа интелигенция на град Станке Димитров, както и гости от Столицата, Кюстендил и  Благоевград. Залата беше пълна до край, ако  кажа  пукаше се по шевовете, няма да е преувеличено.

Премиерата премина при небивал успех. Естествено най-големият дял се падаше на Ружа Делчева, но спокойно можен да признаем, че и местните артисти бяха на високо ниво, вероятно вдъхновени от присъствието на такава звезда на българския театър като н.а Ружа Делчева. Дебютът на младата и красива Невена Диманова, в ролята на снахата Дечка,  беше повече от успешен и не мина незабелязано от градските първенци.

След премиерата в театъра имаше банкет с участието на артистите, режисьора,  целия театрален персонал,  и естествено елита на града. Ружа Делчева беше уважила домакините с една наздравица, и колата й  бързо беше  полетяла към София, където в неделя вечер имаше представление в Народния театър  “Иван Вазов”.     Но за сметка на това около младата дебютантка се въртяха с комплименти и поздравления мнозина градски първенци. Вино и шампанско се лееше в изобилие, наздравиците следваха  някакъв безумен ритъм, и към три часа, солидно почерпени, всички се разотидоха по домовете си. Млад мъж, на около 30 беше предложил на Невена да я изпрати. Тя не можеше да откаже на племеника на Станке Димитров, който беше завеждащ отдел “Култура” в  ГК на БКП. Пред дома й, той се опита да я целуне, но  младата актриса се измъкна и побърза да се прибере у дома, където я чакаше Еди.

На следващата вечер, пиесата отново беше представена, но в ролята на Костанда играеше  нейна дубльорка от местния театър.

По принцип. ролята на Дечка е била предопределена за Невена Коканова, която играе в Станкедимитровския театър само 1-2 сезона. Но преместването на младата звезда в София, отваря вратите на театъра на една друга Невена. И това е Невена Диманова, която е препоръчана на Мирослав Миндов- главен режисьор на театъра,  от професора не успял да я съблазни.

Всяка седмица в петък след работа, Еди палеше Москвича и потегляше за Станкето.  Цялата събота, когато Венчето нямаше спектакъл прекарваха заедно. Често ходеха до Рилския манастир, място обожавано и от двамата. Понякога приспиваха в  някоя манастирска килия. Разхождаха се до Партизанска поляна и след обяд тръгваха обратно. Еди оставяше любимата си  пред дома й, и продължаваше за София. Наистина разстоянието не пречеше на любовта им. Връзката им ставаше все по-близка. Бяха щастливи.

Дойде зимата. През декември наваля много сняг. Пътищата станаха трудно проходими. Пътищата не се чистеха навреме и всички транспортни автомобили се страхуваха да пътуват,  освен при крайна необходимост. Даже междуградските рейсове  не пътуваха редовно. Бяха разредили разписанията си. За стария Москвич, пътуването до Станке Димитров беше много рисковано приключение. Майката на Еди силно се безпокоеше за живота му. Макар, и нищо  да не казваше на сина си, Еди разбираше каква тревога причинява на майка си. А и той два пъти беше закъсвал по силно заснежения път, и се беше измъкнал невредим като по чудо с помощта на един трактор на ТКЗС.

Наближаваше Нова година. По традиция, всяка година семейството на Еди посрещаха празника у вуйчо му. Вуйчо Киро беше направил толкова много за трите деца на сестра си, че никой от тях и през ум не му минаваше да се отклони от традицията.  Без него те биха умряли от  глад и останали без образование. Благодарение на вуйчо им, и тримата имаха висше образование. Големата му сестра беше завършила икономическия, а малката вече беше стажант лекарка.

В навечерието на Нова година, Еди изпрати луксозна телеграма  на любимото Венче, с пожелания за весело посрещане на Празника. Потърси я няколко пъти по телефона в театъра, но нито веднъж не я завари там. А  в Станкето домашни телефони имаха само хора с особен статут- лекари, адвокати,  милиционерски началници, военни и партийни,  и общински  функционери, и то тези на високи постове.

След Нова година времето омекна. Пътищата бяха поочистени за празниците и колите започнаха да щъкат насам натам.

Еди също реши да се възползва от отпуската, която си беше взела зимата, и помоли началника си за два дни отпуска. Бате му Владо, разбираше желанието на приятеля си да прескочи за ден два до  момичето завладяло сърцето му и му даде два дни.

- За Нова година не успях да ти направя подарък, но ето сега ще го получиш,  та да гушкаш Венчето. Ех, късметлия си ти, мойто момче, с такова готино гадже те уредих. Една ракия не почерпи. Но хайде, като се върнеш, ще почерпиш две големи, обещаваш ли?- и бате Владо го потупа по рамото. Бягай, четвъртак и петък си в отпуск по болест, но в понеделник те искам тук в 9 часа. Разбрахме ли се? А сега бегай да стягаш Москвича.

Четвъртак сутринта, според радио “Хоризонт” температурата на въздуха беше минус два градуса. В цялата страна времето беше ясно и без валежи. В края на деня,  в североизточна България,  се очакваше времено заоблачаване.

Еди запали Москвича в осем часа.  В  девет и  четиридесет изкачи на един дъх стъпалата до третия етаж, където беше апартамента на Венчето. Звънна! Почака няколко секунди, които му се сториха часове. Бързаше,  искаше час по-скоро  да прегърне любимото момиче. През целия път си беше мислил как ще я изненада, с каква радост Венчето ще се хвърли на врата му. По целия път беше пял. Еди пееше само когато беше сам. Беше пълен музикален инвалид. Даже собствената му майка казваше: “Син си ми, всичко мога да търпя, само те моля да не пееш.”

Звънна втори път малко по-настойчиво. Чуха се стъпки, звук от завъртане на ключ и вратата се отвори. Венчето беше по ношница, набързо  наметнала пенюара. Стоеше като вкаменена. От към стаята се чу мъжки глас. “Кой не е спал цела нощ, та  да буди хората толкова рано.”