ІV глава

   София подтичкваше напред по пътечката, а после се връщаше при вървящия зад нея Иван. Тя приличаше на малко момиченце, което водят към забавните люлки или до магазина за бонбони. Софи наистина отиваше на пазар, но целта ù не бяха бонбоните. Тя нямаше търпение да срещне отново Мартин - момчето, с което се запозна преди три дни. През това време той не излизаше от главата ù от сутрин до вечер, дори в съня ù. Девойката заклати глава, сякаш за да изхвърли мислите си за него.

 - Много ли остава още - София се надяваше, че е успяла да каже това равнодушно. Не искаше да пита, но още не знаеше пътя, а търпението ù бе на свършване.

 Иван я погледна и се усмихна.

- Още малко, миличка - каза той и добави лукаво - Искаш ли първо да посетим новия ти приятел?

 Софи не очакваше такъв въпрос. Тя се замисли. Не знаеше какво да отговори. Да каже “не”, означаваше да излъже чичо си, но пък да си признае...

- Мартин ли? Ами... ъъ... както решиш.

 Иван се подсмихна, но си замълча. Той знаеше, че Софи не бърза така към пазара заради чушките и доматите, ами нещо друго я тегли натам. Иван бе сигурен, че това е Мартин. Всъщност, момчето му допадаше - от краткото им общуване мъжът остана с впечатлението, че е добро, вежливо и послушно дете - идеалната компания за Софи.

  На пазара София си наложи да бъде спокойна. Това обаче се оказа трудна работа, защото вълнението ù нарастваше с всяка крачка. Момичето се оглеждаше на всички страни като пумпал, надявайки се да види Мартин. Софи се ядосваше на Иван, който се мотаеше, сякаш не разбираше желанието ù.

  Най-накрая, след половинчасово туткане, което момичето определи като “излишно”, стигнаха сергията на Васил. Той беше навлякъл стара, износена престилка, която предпазваше дрехите му от изцапване. София се огледа и лицето ù помръкна - Мартин го нямаше. Сладката усмивка изчезна от устните ù и крайчетата им се извиха надолу. Изглеждаше като малко, наивно детенце, на което току-що са отказали нещо желано. Софи беше така развълнувана, но сега желанието ù да отиде до сергията изчезна. Толкова напразни надежди и мечти, напразни планове какво ще каже, какво и как ще направи... Девойката имаше чувството, че ще заплаче.

 И тъкмо когато беше готова да го направи, съзря Мартин. Настроението ù веднага се оправи и усмивката изгря, озарявайки лицето ù. Момъкът беше облечен в черна тениска и анцуг и носеше две щайги, пълни догоре със сочни ягоди. При вида на плодовете Софи облиза устни - тя много обичаше ягоди. Когато Мартин я видя, се спъна и за малко не изтърва едната щайга. Успя да запази равновесие, но случката се стори забавна на момичето и то се засмя звънливо.

 Момчето остави ягодите при баща си, изтри ръцете си в една избеляла кърпа и се здрависа със София.

 - Здрасти. Здравейте, г-не - той учтиво поздрави Иван.

Софи само се усмихна, но тази усмивка разтуптя сърцето на Мартин.

 - Момче, наричай ме просто Иван, това господине ме кара да се величая.

Всички схванаха шегата на Иван и се засмяха. Възрастните се заговориха, а Мартин отведе София настрана.

- Имам изненада за теб - каза тайнствено той. Момичето го погледна и погледът ù искреше от любопитство. Момъкът мълчеше, а любопитството изяждаше Софи.

- Е, Мартине, кажи ми каква е изненадата ти, де - не издържа тя.

Той само се засмя и продължи да мълчи.

- Мартине! Хайде, моля ти се, изгарям от любопитство вече - пошегува се София, но шегата ù беше самата истина.

 Момчето сложи ръцете си зад кръста и рече:

- Коя ръка избираш?

Софи опита да види какво държи, но като не успя, въздъхна и отговори:

- Лявата.

- Е, малката, не позна.

- Не е честно, ти лъжеш - кипна София.

Мартин силно се засмя и извади ръката си.

- Права си, Софче - каза той и разтвори дланта си. В нея лежаха три вкусни червени ягоди.

 Софи ахна и взе два от плодовете. Колкото и да и се искаше да изяде и третия, от благоприличие трябваше да ги сподели с Мартин.

- Ам... третата е за теб - предложи му я тя, макар и с малко нежелание.

Момчето усети нейното колебание и отказа.

- Спокойно, Софи. Виж, има толкова много щайги, че аз ще се пукна от ядене - с тези думи той посочи десетките щайги с ягоди.

 Момичето веднага се възползва и взе и третата. Тя изчезна в нежната му уста за миг. Мартин се радваше, че тя е доволна.

- Искаш ли да отидем на любимото ми място - спонтанно попита той. Взе това решение на момента, а то беше важно за него, защото не беше водил никого там, дори приятелите си.

 - Разбира се! - Реакцията на София издаде въодушевлението ù - Само да попитам чичо.

 Десет минути по-късно момичето и Мартин излязоха от пазара, хванати за ръка. Слънцето грееше весело и сякаш им се радваше. Вятърът бе утихнал и въздухът трептеше от горещината. Беше едва началото на юни, а тя беше нетърпима.

 На края на селото течеше малка рекичка, която шумеше тихо и успокояващо. Мартин заведе Софи там. Те седнаха под малкия дървен мост, под който цареше спокойствие и прохлада. Момчето събу обувките си, нави крачолите на анцуга и потопи краката си в топлата вода.

- Пробвай и ти. Много е приятно - подкани София.

 Тя последва съвета му и скоро босите ù крачета се намериха във водата.

- Супер е - възкликна момичето и се усмихна.

- Нали ти казах... Аз обичам да идвам тук. Мога да остана малко сам, да си почина. Пък и ми правят безплатен масаж - добави закачливо.

Смехът на София се сля с шума на реката.

  Момичето и Мартин дълго си говориха и се смяха. Той непрестанно гледаше крачетата ù, който ритаха във водата. Не беше виждал по-малки и по-нежни крака.

 Когато стана време да се прибират, София съжали искрено за това.

В Мартин тя откри прекрасни неща. Той не бе обикновено момче. В него имаше нещо тайнствено, което привличаше Софи. Кое бе това? Дали зелените му очи, гласът му или друго - тя не знаеше. Но Мартин я привличаше като магнит и София щеше да разгадае тайната му.