Никога не съм бил нечий преди, защото никога не съм бил “миличък мой” досега… нито съм си представял, че някога... и станах Твой…

Всъщност знам, че не давам признаци за това, но обожавам сълзите Ти когато... Сигурно звучи жестоко да обичаш сълзи, но не съм виждал по-красиви…

   Признавам си и без да се налага… във всяка нежност има мъничка, ефирна жестокост…

Съвсем тиха… срамежлива, но уверена, защото никой никога не поглежда към нея… както никой не мисли за замъгленото на огледалото като за нещо отделно.

   Колкото и смешно да звучи, не мисля, че огледалото е достатъчно обективно… мисля, че е представа на представата… то си има са̀мо отражението, затова никой никога не му принадлежи… дори рамката му, с която е в нещастен брак, чийто развод не променя нищо… Огледалото има само сивия си гръб, който никога не вижда, дори и през уикенда. А издръжката на този гръб, я изплаща в отражения.

   Може би затова носи лош късмет - да счупиш точно този самотник, (който има за теб само теб) казват, носи нещастие… сега ми е по-разбираемо… самотата, счупена веднъж, носи повече самота, защото се умножава по парчетата си…

В огледалото никога не съм виждал онази, фината малка жестокост с изящния ѝ прасец и съвършено тихата стъпка… затова… огледало ли е, не ми говори за обективност...

   Но сега не му е времето да съдим (нито пък да жалим) природата на неодушевените.

Време е да затворим кръга на липсата. И да отворим следващия…

Като бутилка вино… защото е червено и е все нечия кръв. Е как да не си отвориш следващата липса… тази вече твърде дълго я пихме… ако има нещо което да писва най-бързо, то това е липсата… подай ми времето, за да си отворим нова.