Dec 20, 2014, 2:05 AM

Сора 

  Prose » Fantasy and fiction
720 0 1
6 мин reading

Старейшините първоначално не гледаха с добро око на Сора, защото на външен вид тя се различаваше коренно от останалите членове на племето. Косите й бяха с цвят на прегоряла слама, очите й бяха пъстри, с преобладаващо сини нюанси, а по стройното й тяло нямаше почти никакви косми, като изключим нежния мъх около интимните части.

  Още когато бе малка, повечето от старейшините настояваха тя да бъде убита, но майка й я бранеше със зъби и нокти, буквално, и не позволяваше никой да припарва до нея. Няколко пъти се размина на косъм от смъртта. Чак след години племето започна да свиква със странния й външен вид.

  Когато съзря, Сора започна да демонстрира невиждани дотогава умения. Можеше да изработва кукички за ловене на риба, можеше да обработва кожите със специални, изнамерени от нея вещества, можеше да прави изящни, но същевременно смъртоносно ефективни върхове на копия. Освен това владееше до съвършенство езика на жестовете. Уменията й и фактът, че по тялото й нямаше почти никакви косми всяваха такъв респект у мъжете, че никой от тях не пожела да я има.

  Когато майка й загина, разкъсана от ранен саблезъб тигър, смазаната от мъка Сора започна да скита сама из пущинаците, въоръжена само с костния си нож. Всички смятаха, че съвсем скоро ще намери смъртта си, но тя винаги се връщаше в пещерата, като често носеше непознати билки.

  Сора можеше да запали огън за по-малко от минута, и с това свое умение си навлече омразата на един от старейшините. Една нощ той се опита да я убие, но Сора умело го срита в слабините и осуети пъкления му план. Седмица по-късно, въпросния старейшина, както си седеше и глозгаше кокал, се хвана за корема и политна напред, забивайки глава в огъня. Само пририта веднъж дваж и застина, за да не помръдне никога повече. Главата му се изпече като картоф пред ужасените погледи на членовете на племето. А Сора само се усмихна тънко и прибра в пазвата си отровните черни семенца, които й бяха помогнали да си отмъсти. Но повечето от мъжете обичаха Сора, защото тя винаги знаеше откъде ще минат мамутите, къде трябва да се организира засада на зубрите и в кой вир има най-много риба. Жените пък се плашеха от нея и я избягваха, но винаги се вслушваха в съветите й.

  Сора предпочиташе да ходи с мъжете на лов, рядко се заседяваше дълго при жените. Старейшините постепенно загубиха властта си, но това не им тежеше, защото храна имаше предостатъчно - на огъня винаги се печеше тлъсто парче месо. Да не говорим, че Сора разнообрази менюто на племето, изнамирайки нови плодове и зеленчуци. Всички бяха доволни, само че Сора не се чувстваше щастлива и постоянно търсеше нови предизвикателства. Веднъж просто си взе ножа и наметалото и отпраши нанякъде. Нямаше я цяла седмица, а когато се върна, всички се мусеха, защото ловът се бе провалил и нямаше храна. Сора се почувства виновна и реши никога повече да не се отделя за дълго от племето. За това свое решение получи безгранична признателност, граничеща с боготворене.  

  Само че щастливите дни не продължиха дълго.

  По време на един лов, организиран, разбира се, от Сора, ловците, които трябваше да подгонят стадото зубри към дерето, не се справиха със задачата си и побеснелите животни се разбягаха във всички посоки. Сора се озова на пътя на един огромен седемстотинкилограмов мъжкар. В опит да се спаси побягна към близката горичка. Но зубърът я застигна я запрати във въздуха с едно рязко движение на главата. Сора прелетя седем –осем метра, размахвайки отчаяно ръце, и се стовари по гръб върху една скална издутина.

  Ловците веднага преустановиха лова и наобиколиха Сора, която лежеше неподвижно без да дава никакви признаци на живот. Дълго се чудиха какво да правят, после един от мъжете коленичи и долепи ухото си до гърдите на младата жена. Сви няколко пъти юмрука си за да покаже, че чува туптене. Мъжете закимаха, посърналите им лица леко просветнаха. Един от мъжете смушка предпазливо Сора в ребрата. Реакция нямаше.

  Половин час по–късно Сора отвори очи и зарея поглед към небето. Мъжете започнаха да надават одобрителни викове и да се тупат по гърдите. Сора изпъшка няколко пъти и притвори клепачи.

  Членовете на племето не можеха да говорят добре. Всъщност те използваха не повече от петдесет думи, затова разчитаха повече на езика на жестовете. Дълги години бяха комуникирали по този начин. Зачакаха Сора да им направи някакъв знак, но тя само лежеше и охкаше, бърчейки болезнено чело. Крайниците й бяха застинали в леко неестествено положение и не помръдваха изобщо.   

  По едно време Сора издаде няколко гърлени звука, които ловците „разчетоха” като „оставете тук” и „не мога”. Един от тях стисна дланта й, но не последва никаква реакция. Скоро всички разбраха, че Сора не може да движи крайниците си. Учудиха се. До този момент не бяха виждали човек с мъртво тяло и жива глава. Разгледаха тялото й, но не откриха никакви рани, което ги учуди още повече. Дълго чакаха  – или главата да умре, или тялото да се съживи, – но нищо такова не се случи. Накрая увиха водачката си в кожи и я понесоха към пещерата, въпреки че тя продължаваше да повтаря: „оставете тук, не мога, оставете тук, не мога”.

  Сора плака от болка цяла нощ и по този начин развали съня на хората от племето. Изтраяха я цели три дена, после решиха, че трябва да я оставят в гората, за да послужи за храна на тигрите и по този начин да ги умилостиви – по традиция така постъпваха със старите, болните и тежкоранените, изобщо с всички, които вече не можеха да допринесат с нищо за племето и само прахосваха оскъдната храна, а Сора поглъщаше с охота храната, която жените слагаха в устата й.

  Когато разбра накъде вървят нещата, Сора каза: „изчака малко”. Привика мъжете около себе си и, използвайки бедния си речник, започна да им обяснява разни неща, касаещи лова. Искаше да им помогне, като им сподели всичките си знания, но й беше адски трудно, защото вече не можеше да използва езика на жестовете. Мъжете не разбраха почти нищо. Тънкостите, които знаеше Сора, бяха стотици, а елементарният говор на племето не позволяваше сложни описания. На Сора и идеше да си оскубе косите от яд, но дори и това не можеше да направи заради тежката парализа.

  Част от мъжете бяха достатъчно умни, за да разберат, че нищо не разбират, а в крайна сметка това доведе до решението Сора да не бъде хвърляна на тигрите, поне за момента.

  Мъжете всеки ден ходеха на лов, но рядко успяваха да убият дивеч, може би защото години наред бяха разчитали само и единствено на Сора. Ловните им умения бяха закърнели.

  Настана глад. Две жени и един възрастен мъж умряха. Племето страдаше и си спомняше с умиление за старите времена, когато на огъня винаги цвърчеше мазна мръвка.

  С голяма мъка Сора успя да обясни, че трябва да я извеждат навън, за да им обясни някои неща. Жените ушиха нещо като раница, с чиято помощ Сора можеше да бъде носена на гръб. Месец след инцидента, при който остана парализирана до живот, Сора бе изведена на „разходка”. Носеше я най–едрият и силен мъж.

  Сора имаше план, и смяташе да го приведе в действие. Тя извръщаше глава и се вторачваше в определен предмет, след което изричаше измислено от нея съчетание от звуци. После караше останалите да повтарят въпросните звуци и да правят връзка между тях и предмета. По–трудно бе с глаголите и прилагателните, но и при тях Сора постигна значим напредък. Много помагаше онагледяването чрез пещерни рисунки – така и жените можеха да развиват езика си. След една година по умните членове на племето владееха повече от 500 думи, а Сора можеше преспокойно да обяснява доста сложни неща. Племето постепенно живна и успя да се пребори с глада. Настанаха хубави времена.

  Сора живя дълго, почина на преклонната възраст от 37 години. Цялото племе плака, докато се прощаваше с нея.

  Споменът за жената с коса с цвят на прегоряла слама се загуби в следващите поколения, но създадените от нея думи преживяха хилядолетия.

© Стефан All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??