Летя като птица. Крилете ми закриват слънцето и съм толкова близо до него, че сякаш ще ги изгори. Високо, горе, светът изчезна под облаците. Всичката мръсотия и гняв останаха там. Сивотата е заменена от розово, розовото на изгрева, розовото на залеза. Нощта вместо да прикрива ужаса, сега е необятен простор, разкриващ звезди, които никога няма да видиш отдолу. Но нещо тежи... Тежи и крилете ми вече не издържат... Какво е? Сърцето ми...
Отново засенчи душата ми, отново измаря крилете ми с чувства – страх, отчаяние, болка, любов... Спомени от земното, копнежи по изгубеното. Ах, колко са ненужни... и как тежат...
Вие сте виновни, вие, вие, ВИЕ! Махнете грубите си ръце от нежността! Защо крадете от невинността, защо замърсявате и най-чистото със своите слабости... Тези спомени за самота, които сега отново покваряват сърцето, са там заради вас и пречат на полета ми... Ах, Ветре, усмивките ми сега са покрити със сълзи. Отвей ги. Ветре, защо Луната не скрива със светлината си мъката? Закрий ги и двете. Кажи, защо споменът е оставил тези дълбоки рани и се появяват Звездите. Те само лъжат, че техният прах може да изцерява. Карат сърцето да трепва от радост, в очакване на избавлението, и... нищо. И Слънцето лъже, че може да стопля. Залязва... И то изоставя. Ветре... Ако сляза на земята, ако се затворя долу в мрака ще спра да усещам. И за да не се залъжа повече, че щастието съществува, те моля, Аз, тази, която повече не ще погледне към небето,щом трябва – убий ги, убий ги всичките. Всички Звезди да умрат. И преди и ти да утихнеш, изоставяйки ме, довей облаците, те да закрият Слънцето. За да няма вече измамени, за да няма вече опарени, за няма вече паднали. Убий ги!
© Еклектика All rights reserved.