Спим

Спи. Първото, което чух от теб от много време насам. Спи. Сънят беше дълъг, но беше и далеч по-различен от един обикновен и преживяван сън. Сънувахме с месеци, че сънят ни изглеждаше като ежедневие. А може би и беше.
Повече от 4 месеца минаха в сънуване, за да се върнеш и да кажеш, че спиш. Та аз почти не те помнех вече.
Почти не те познавах. Е, вярно, всеки ден се разминавахме, гледайки и надявайки се да не забележим взирането в един друг. Понякога дори отричахме, че се наблюдаваме, че се следим, че се чакаме. Че се помним. Или това беше илюзията ми за теб. Че ме помниш, че ме чакаш, че ме следваш, че ме наблюдаваш, дори и че отричаш всичко това. Възможно е. Нали това е сън. Но когато се събудих и видях, че спиш, преживях същото събуждане още неколкократно, за да се убедя, че съм наистина будна. И когато пръстите ми изписаха "н" по прашната клавиатура,
се досетих какво следва. "И". "К". Не беше трудно, дори не беше и планирано. Беше бързо и спонтанно. Лишено от всякакви излишни мисли и предчувствия. Просто беше онова "Ник", което бях свикнала да изписвам много преди да заспим. Поотделно.
След като очите ми бяха окончателно способни да виждат в реалността и аз бях окончателно сигурна, че не си измислям и сръцето ми биеше вече нормално, се огледах наоколо и видях, че и ти си буден. Буден за света.
Да се върнеш както всички са те очаквали. Изневиделица. Непредвидимо. Изненадващо. Знаеш го, нали.  Знаеш колко много хора са те чакали. Известно ти е. Пределно ти е ясно. Но се събуди, върна се и това, което ни каза на всички нас, тези, които те чакахме с месеци, тези, които не изгубихме надежда дори Април да беше към края си, беше, че нямаш нужда. Не знам от какво нямаш нужда, но долколкото те познавам, нямаш нужда от никого. Никого и нищо. И щом говорим за хората и събитията под общ знаменател, нека ти напомня за нещо. Не беше ли именно ти този, който ми каза, че аз не съм Всички, а съм Всичко. Не беше ли ти този, който ми каза, че имаш нужда от мен, но просто трябва да си вървиш. И сега, когато се върна завинаги, тази нужда от мен и от когото и да било, изчезна. Кой, по дяволите е способен да живее така. Без никого. Знам, имаш жестока воля, можеш да направиш велики неща. Не се съмнявам в това. Но в края на деня, когато имаш Всичко, в действителност нямаш Всички. Ти дори нямаш един. Защото ги прогони. И за това аз нямам вина. Можеш да ме обвиняваш, че съм те наранявала, че съм те използвала, че съм те оставила, но ти беше този, който избра да се игнорира от останалите, да се изтрие от лицето на Земята, от спомените, от снимките, от сърцата,  от редовете. И за това аз нямам вина.