СПОМЕН ОТ ВЧЕРА
Камелия Мирчева
(разказ)
Гледката беше приказна. Дърветата бяха застинали в някакъв странен покой. Наситено синьото небе пронизваше мислите й. В сърцето й се завръщаха спомени. Мястото беше познато и всъщност далечно.
Мария вървеше като в просъница. Усещаше присъствието на мъжа до себе си, но нямаше сили да реагира. Той я объркваше. Отново и отново я караше да се чувства малка и незначителна, както преди 25 години. Погледна го отново почти крадешком.
Времето не беше го пощадило, въпреки че изглеждаше изключително добре за 44 си години. Беше различен и променен. Беше тъжен и самотен. И по-мъдър. Някак си странно пораснал.
Вървяха. Толкова близко един до друг и толкова самотни. Тя усещаше мислите му. Знаеше отговора на въпросите му, но тъй като той не ги зададе тя продължи да потъва в спомените си. Мълчаливо му благодари, че не я попита нищо. В този миг едвам сдържаше сълзите си.
Мария понякога не разбираше себе си. Скоро навърши четиридесет и една години.
Беше успяла, бе ...