Отново един обикновен ден.Отново училище,отново междучасия,отново пълните с неразбиране часове.И най-накрая-последният звънец. Прибирам се вкъщи и влизам в стаята си. Пускам любимия си албум,но сякаш не успявам да чуя и малка част от мелодията. И вместо да се насладя на музиката, която харесвам,аз умирам от скука. Мразя това състояние. Мразя го, защото именно тогава се появяват ТЕ-спомените;спомените за теб! Връхлитат ме и не си тръгват, докато не изпълнят целта си - да ме накарат да си спомня всяка подробност, всеки един детайл от онази лятна вечер. Вечерта, когато бяхме заедно-когато ти се отдадох духовно;когато разкрих душата си. Спомних си всичко - с какво беше облечен, какви цигари пушеше,какъв беше парфюмът ти. Помня всичко, което си казахме. И въпреки,че беше хладно, аз не чувствах този хлад, защото ти беше до мен и обгръщаше с топлина душата ми. Не знаех дали това ще продължи завинаги, но и не ме интересуваше. Не исках да мисля за това, защото знаех,че страховете щяха да дойдат. Дори и да не исках да мисля за това, което щеше да се случи за в бъдеще,една част от мен искаше тази вечер да не свършва;не исках мъката,която ме беше обзела преди да се върне отново. Но всичко свърши.Ти си тръгна толкова бързо и неочаквано,както и дойде в живота ми.Ти си тръгна, а мъката ми отново се върна. Единственото, което ми остави, са спомените, които се завръщат всеки ден. Връщат се и след това си тръгват усмихнати и доволни от това, че отново са успели да отворят душата ми за теб.