Спомени от снимане по изгрев

5:30. Изключвам алармата и отново затварям очи. След минута-две осъзнавам къде съм и какво трябва да правя и ставам. Поглеждам през прозореца. Облак на хоризонта и малка пролука над него. Най-вероятно няма да се види изгрева, но разчитам на оцветяване на облаците. Шансове за добра снимка - не повече от 20%. Напълно достатъчно. Слагам батерията във фотоапарата, пускам си музика, грабвам статива и тръгвам. Вървя на автопилот. Спи ми се и всяка крачка си е малко мъчение. Ботушите затъват в кал до глезените. На моменти се прокрадва въпроса "Защо изобщо се занимавам?", но го игнорирам. Ще мога да отговоря по-късно. Движението ми е малко безцелно, тъй като така и не реших откъде ще снимам. Първата поляна е с твърде висока трева и продължавам нататък. Нищо не ми хваща окото засега.

Пресичам едно излязло от коритото си поточе и стигам до последното приемливо място за снимки. Не ми харесва - има твърде много храсти в предния план. Но вече нямам време да отида където и да било другаде. Отивам навътре в ливадата, измислям някаква композиция, опъвам статива и започвам да чакам.

След няколко минути облакът над пролуката започва да се оцветява в лилаво. Оказах се прав - тези 20% бяха напълно достатъчни. Засега всичко е според очакванията, но въпреки това цветовете не се насищат колкото ми се иска. Като  пейзажист винаги съм смятал, че трябва единствено да съм на позиция и да се възползвам максимално от условията, без да имам претенции какви са те, така че не се оплаквам излишно.

Изведнъж забелязвам малка изненада - точно на хоризонта облака се е отдръпнал и виждам първите слънчеви лъчи. Бързо премествам статива и спирам, за да се насладя на момента. Сега вече не ми се спи. Усмихвам се и се заслушвам наоколо. Чуват се поточето, което пресякох, заедно с няколко птици. Въздухът е свеж и с лек аромат на смачкана трева. Всичко е с оранжев отенък.

Обръщам се и поглеждам към скалите. Сякаш са пламнали и контрастират силно на околната зеленина. Завъртам фотоапарата в тяхна посока и започвам да снимам. Винаги съм смятал, че са най-красиви по изгрев. Започвам малко да съжалявам хората, които в момента спят и не могат да се насладят на тази красота. Но от друга страна те надали биха оценили видяното. Всички са твърде вглъбени в проблемите си, за да заслужат подобна гледка.

Цветовете започват да избледняват. Огрените от слънцето места се затоплят бързо и се появява омара. Представлението свършва и природата сякаш спуска завесите и учтиво ме моли да се разкарам. Сега вече имам отговор на въпроса "Защо изобщо се занимавам?". Прибирам апарата и статива и тръгвам. След като се прибера, ще си пусна новините и ще чуя къде е избухнала нова война или нещо подобно. И ще мечтая отново за момента, в който виждам раждането на деня и нищо друго няма да има значение.