Спомени, спомени, спомени

  Минало, настояще, бъдеще и един световъртеж в безкрая.   И ние,  една малка песъчинка на брега, докато в един момент се скрие в безкрайните морски вълни.

   Каква пустота в живота, без смисъл и застой! Тогава сякаш времето спира. Остава само отчаянието и безразличието. Къде отиде, приятелю, твоята жизненост? Явно остана там, дълбоко в земята, която я притисна във вечната си прегръдка. 

   Нещо в стаята прекъсна мисълта ми. Осъзнавам, че съм пред пишещата машина. Бях забравила, че съществувам. В момента бях се превърнала в мисъл, която летеше, без да спира. Аз я наричам "Моята скитница", "Моята приказна красавица". Не е ли така? Тя ме води в незнайни светове. Кара ме да се слея с безметежното пространство и да вярвам, че съществувам. Че има и други светове, които се обитават от невидими  за нашето око същества. Тя ме кара да вярвам, че има свят на Душата, която наред с тялото страда, радва се и плаче. Да, тя е тази, която живее във Вечността.  Лети с полета на птичето ято. Люби с Божествена Любов. Плаче за това, че не може да живее смислено. Че не може да проумее единствената дилема: "Да усъвършенства себе си и да стане по-добра. Да прави добро от любов. Да пее и се весели. Да се радва на живота и природната красота.  Така ще стане жител на  световния ред, а той е висш принцип на Галактиката, които се сливат и образуват големия Космос.

   Поглеждам през прозореца. Навън акацията весело шумоли.  Чувам песента на щуреца, който всяка сутрин ме събужда.  Някой сякаш насочва погледа ми към земята. Там бяла гугутка беше  навела главица. Човчицата ù се допираше до земята.  Реших да спра за малко и да отида до гугутката. Стигнах до нея тичешком. Тя все още стоеше там.  Наведох се.  Не помръдна. Явно някой беше я ранил. Идеше ми да заплача.  Взех я в ръце и я понесох към къщи. Замислих се: "Какво нещо сме хората! Захвърляме като ненужна вещ горките животни, без да мислим. Останала сама, без храна и грижи, физически изтощена, издъхваше."

   В този миг си помислих, колко хора са изоставени сами, без грижи и ласки, гладни, жадни. За тях светът сякаш вече не съществува, докато техните близки живеят в разкош и охолство. Още е пред очите ми онази възрастна жена, която се наведе и взе от земята изхвърлено парченце баничка. Някой от охолство беше я изхвърлил.  А да не говорим за хората, които обикалят  улиците и търсят храна в кошовете за боклук. Казват, че много от тях получават натравяния.

Следва