Спомените...ах спомените!
За нещастие на много комунисти, добре си спомням времената на зрелия и презрял социализъм. Повярвайте ми, уважаеми читатели, все едно съм бил тровен с химическо оръжие през онези гадни години. Трудно ми е и до днес да се отърся от зловонието на социализма. Време, пред което бледнеят шедьоврите на Оруел и Кафка. Обикновено отбягвам да мисля за този период от живота си и постъпвам като щрауса, който се мъчи да се скрие под крилото си от реалността. Нормална реакция, нали. Днес младите хора не знаят нищо, защото не са били родени тогава и "лидери" като Нинова и Вигенин ги залъгват с басни колко хубаво е било при соца. За някои наистина беше хубаво. За другарчетата зад високите червени стобори пазени зорко от УБО. Живееха те щастлив и паралелен живот за разликата от гоите останали зад стените на червената Троя. Измежду многото гадости, които сервираше соца на младите и надарени хора се открояваше ситуацията с родната поезия. За нея ще ви разкажа днес. Работата беше в това, че в няколкото комунистически издателства на червена България бяха поставени истински цербери, които да не допускат да бъдат издавани млади поетични дарования. Издаваха само свои хора - бездарни, но верни. По едно стечение на обстоятелствата през 80-те години съдбата ме срещна с едно невзрачно и нискостеблено същество - тогава студент по журналистика, обичащо повече чашката отколкото бъдещата си професия. Направи ми впечатление, че носи фамилията Ганчовски. Тази фамилия ми бе известна, защото съвпадаше със същата на човек от висшия партиен клир. Не вярвам в случайностите и заподозрях роднинска връзка. Но нямаше как да я докажа. По онова време въпросният невзрачник драскаше стиховце от сорта на:
"Очите ти космични дупки,
устата ти солена бездна.
Свести се, лъвице, свести се -
петима доценти ни чакат..."
Имахме двама общи приятели - Димитър Лазаров и Любомир Захариев. Вторият впоследствие стана зет на Владимир Свинтила, а първият завърши психология в СУ. И двамата пишеха поезия и в сравнение с Йордан Ганчовски - герой на настоящия материал, бяха направо гениални. Един ден Димитър Лазаров предложи той, аз и дребосъкът Ганчовски, да посетим известния в онези времена поет - Александър Геров. Идеята му бе да занесем на Геров по 5-6 свои стихотворения, той да ги прочете пред нас и да сподели мнението си за нашето скромно творчество. Речено - сторено. Посетихме Геров в дома му. Той прочете стихотворенията ни и каза по няколко хубави слова за работите на Митко Лазаров и моя милост, но когато прочете стиховцете на Йордан Ганчовски видимо много се ядоса. Не успя да се овладее и му каза ребром, че тези стихотворения са направо за вестник Стършел /най-известният хумористичен вестник по онова време/. Предложи на Ганчовски да ги занесе за публикуване там. Излязохме на улицата и аз си позволих да кажа на Ганчовски да не си губи повече времето с поезия, а да се занимава с други дейности. Когато останахме насаме с Митко Лазаров, той изрази огромно учудване заради смелостта ми да кажа на Йордан Ганчовски истината в очите. Каза ми, че и той мисли като мен, но не би посмял да му каже тази истина.
Всичко това щеше да си остане само един забавен епизод от едно далечно минало, ако не се случи нещо невероятно. Наскоро след този случай назначиха Йордан Ганчовски в известния вестник Литературен фронт, който бе преименуван в Литературен форум. А малко по-късно Йордан Ганчовски бе назначен за редактор в отдел поезия на издателство Народна младеж. Явно никой не се съобразяваше с мнението на Александър Геров /лека му пръст/ - поет когото дълбоко уважавам. И така Ганчовски стана този, който вече колеше и бесеше /както е приказката/ в издателство Народна младеж. Но не вървеше поет без издадена книга да бъде на толкова важен пост. Наложи се спешно да бъде написана първата стихосбирка на "поета". Тя бе озаглавена с многозначителното заглавие "Зимна сеитба". Какви ги е пожънал той след тази зимна сеитба не зная, но си спомням един куплет от негово стихотворение, поместено на с.31 в същата книга:
"Но в тъмното остават пак дървета
със своя почва, корени, гнезда...
Докато слънцето отново светне,
те раждат кислород до сутринта."
Пустите му дървета! Ще раждат нощно време кислород и трева ще пасат, щом червеното другарче Йордан Ганчовски е разпоредило така. То дърветата раждат кислород благодарение на фотосинтезата и това става през деня, защото за тази фотосинтеза е нужна обилна светлина и хлорофил. Но откъде другарят Ганчовски със своето килийно образование можеше знае подобен училищен факт. Нали дърветата чинно казват:
Слушаме и изпълняваме, другарю Ганчовски. Ще произвеждаме кислород, докато вие отговаряте за отдел поезия в издателство Народна младеж.
И така и сториха горките дървета за ужас на мастите учени. Вероятно някои са изсъхнали от пресилване и вследствие на това са били отсечени. Но останалите читави дръвчета сигурно са се изпълнили с гордост, че техният шеф е станал един от основните критерии за поезия във видно столично издателство.
© Младен Мисана All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
За много години на всички. Честито Богоявление!
1. Благодаря ти за споделеното, Стойчо! В "затвора" си попаднал на хора и си станал поет! Чудеса се случваха дори и през соца.
2. Благодаря ти, Миночка! Нека младите узнаят това, което винаги ще помним като един горчив хап от отровителството на онова време.
3. Благодаря ти, Красимире! Истината за Ганчовски е, че той учеше по онова време в някакъв рабфак. Но колко му е да пишеш след време в биографичната си справка, че си завършил СУ. Познавам хора, които имат редовно издадени дипломи за висше образование от Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", а кракът им никога не е стъпвал там. България винаги е била и си остава страната на неограничените възможности.
4. Благодаря, Елка! "Всички са равни, но някои са по-равни от други!" /Джордж Оруел - "Ферма за животни"/. Една непреходна констатация! -
За съжаление и аз имам горчив опит с "Няма място за всички!" и "Комисията доведе направо победителя в конкурса..."! Но и сега пак се назначават "наши хора" навсякъде! Като при Оруел - "Всички са равни, но някои са по-равни!"
-
Прочетох някои неща на случаен принцип, изглеждаха от ранния период на въпросния автор и попаднах на няколко грапави недомислия. Не знам какъв лит. критик е бил. С критериите му не съм запознат. Вероятно са били съобразени с партийните директиви. Бил е удобен за някого. Все пак не бих нарекъл журналистика в СУ килийно образование. По онова време, а и сега СУ е най-реномираният ни университет. Бих се съгласил, ако визираш тук мисълта на Айнщайн: ,,Образованието е това, което остава в главите ни, след като забравим изучаваното в училище." Може да си прав, познаваш го лично. Нарицателното калинки е плод на сегашното време, не на социализма, т.е. това явление (назначаване на удобни хора на различни държавни постове) не е изкоренено. То е старо колкото света и вероятно ще продължи до края му.
-
Много добре си описал истината за онова време, Младен! Те дишаха в ушите ни, като настървени кучета, жадни за доноси и величие. Познавам хора с написани книги, с готови дипломи, без да са учили нищо. Не ми се връща лентата назад. Макар, че като се замисля, това с дипломите и сега се повтаря. Харесвам материалите които публикуваш, защото не бива да се забравя нищо от живота ни!
-
Имаше един период, докато бяха все още живи Дора Габе,Елисавета Багряна,Владимир Свинтила и Александър Геров, човек можеше да сподели своите литературни опити.
Кореспонденцията ми с Дамян П.Дамянов ме убеди в това.
В началото на 80-те споделих няколко мои опита за поезия с Дамян Дамянов в кореспонденция по пощата, защото се оказа, че когато съм София поетът е извън столицата.
Получих съвети,които остават уроци за мен и до днес.
По-късно се запознах с Георги Братанов, който и до днес считам за мой литературен наставник.
Благодарение на Георги Братанов имах възможност да се запозная с много творци като Георги Константинов, Любомир Левчев,Евтим Евтимов и още много други.
Да,имаше вече по него време и "литературни недомислия",но пък "край зърното,все остава и плява"! -
Благодаря ти, Дани!
Дълбоко съм трогнат от коментара ти и от подкрепата ти за този мой текст.
Кофти времена бяха. Много кофти! Дано не се повтарят никога вече!
В аванс ти честитя Богоявление! -
Тъжна, тъжна, неосъзната все още от някои истина. Такива "другари" имаха специална мисия - да убиват духа, да приравняват с "летва" над главата на всеки до каква височина може да скача или расте. За да изсъхне всякаква инициатива като тези дръвчета от разказа ти.... Такива парчета от пъзела, наречен "тъжно социалистическо минало" трябва да се роят, да се подреждат докато цялата истина не избоде очите на слепите! Поздравления, Младене!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Така беше. И по друг начин си честитяхме идните дни!
Преди години един приятел каза, че до дъно- със закон трябва да се коренят плевелите от миналото, но не по техния начин, а цивилизовано.
Днес вече знам, че е бил прав.
Словото е най- голямата сила. Талантът! Интелектът!
„Не се гаси туй, що не гасне!”